— Добре, да започваме.
Изведнъж Армстронг се почувства неловко:
— Ако обичате, бихте ли ми казал какво знаете за незаконния товар, открит в кухината на основния колесник на вашия самолет, господин Бартлет?
— Не вярвам някой от моя екипаж или от моите хора да има нещо общо с това. Доколкото ми е известно, никой от тях не е имал проблеми с властите. А ми е известно твърде много.
— Откога работи при вас?
— От четири години. О’Рурк — от две, а Свенсен — от 58-а, когато купих самолета.
— А госпожица Чолок?
— От шест… почти седем години.
— И тя е главен изпълнителен директор на вашата компания?
— Да. Главен.
— Това е необичайно, нали, господине?
— Да, но няма нищо общо със случая.
— Вие ли сте собственикът на самолета?
— Моята компания — „Пар-Кон индъстрис инкорпорейтид“.
— Имате ли врагове — някой, който много би желал да ви създаде неприятности?
Бартлет се изсмя.
— А кучето има ли бълхи? Човек не може да оглави компания за половин милиард долара, създавайки само приятелства.
— Нямате нито един по-сериозен враг?
— Очевидно. Пренасянето на оръжие е по-специална работа — струва ми се, че е направено от професионалисти.
— Кой знаеше за намерението ви да дойдете в Хонконг?
— Бях запланувал това пътуване още преди два-три месеца. Знаеше управителният съвет и персоналът, изготвящ програмата ми. — Бартлет сбърчи чело. — Това не беше някаква тайна. Нямаше причини. — После добави: — Разбира се, знаеха и Струан… съвсем точно. Поне от две седмици. Всъщност потвърдихме датата на 12-и по телекса, точен час на излитане и точен час на кацане. Исках да пристигна по-рано, но Дънрос каза, че му е по-удобно понеделник, 19-и, което значи днес. Може би трябва да попитате него.
— Ще го направя, господин Бартлет. Благодаря ви, сър. Засега това е достатъчно.
— Господин началник, искам да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против. Какво е наказанието за контрабанда на оръжие?
— Десет години, без право на освобождаване под гаранция.
— Каква е стойността на този товар?
— За подходящия купувач е безценен, защото никой няма достъп до никакво оръжие, абсолютно никакво.
— А кой е подходящият купувач?
— Всеки, който иска да вдигне бунт, въстание или да извърши масови убийства, банкови обири, или престъпление, от какъвто и да е мащаб.
— Комунистите?
Армстронг се усмихна и поклати глава.
— Не е необходимо да стрелят по нас, за да превземат колонията, нито пък да внасят нелегално автомати M14 — имат достатъчно много оръжия.
— Националисти? Хората на Чанг Кай-шек?
— Американското правителство ги снабдява с повече отколкото им е необходимо, господин Бартлет. Не е ли така? Затова те също няма защо да внасят оръжие по този начин.
— Може би някаква банда?
— Нашите банди не водят престрелки помежду си. Триадите, както ги наричаме, разрешават споровете помежду си по разумен, цивилизован китайски маниер — с ножове, пики или други бойни сечива, както и с анонимни обаждания в полицията.
— Сигурен съм, че го е направил някой от „Струан“. Там ще намерите отговора на загадката.
— Може би. — Армстронг се изсмя странно. — Може би. А сега моля да ме извините…
— Разбира се. — Бартлет изключи дека, извади двете касети и му предаде едната.
— Благодаря ви, сър.
— Колко ще продължи този обиск?
— Зависи. Може би час. Може да се наложи да повикаме експерти. Ще направим всичко възможно да не ви създаваме затруднения. Нали ще слезете от самолета преди обед?
— Да.
— В случай, че искате да се свържете с мен, обадете се в офиса ми. Номерът е 88–77–33. Засега ще оставим тук постоянен полицейски пост. Ще отседнете във „Виктория“, нали?
— Да. Мога ли свободно да излизам из града и да правя каквото поискам?
— Да, сър, при условие, че не напускате пределите на колонията, докато свърши нашето разследване.
— Вече съм съвсем наясно с това.
Армстронг излезе. Бартлет взе един душ, облече се и изчака докато си отидат всички полицаи, с изключение на поста пред стълбата на самолета. Върна се в офиса си и затвори вратата. Вече беше съвсем сам. Погледна часовника си — 7:37. Отиде до комуникационния център, включи две малки копчета и натисна предавателния бутон.
След миг се чу прашене от статично електричество и съненият глас на Кейси.
— Да, Линк?
— Джеронимо — изрече той отчетливо в микрофона. Последва дълга пауза.
— Ясно — отвърна тя. Говорителят замлъкна.
4
Ролсът слезе от ферибота, който свързваше Каулуун с острова Хонконг и се отправи на изток по „Конаут роуд“, вливайки се в натовареното движение. Безоблачното слънчево утро бе много топло и влажно. Кейси се отпусна, потъвайки в задната седалка. Погледна часовника си и вълнението й нарасна.