„Изобщо не се е объркал — каза си Дънрос. — И ти го знаеш, знам го и аз, а сигурно и Джон Чен, както и Уей-уей. Значи вие, приятели знаете за Уей-уей! Любопитно.“
— Да не би да ме следите? — попита той без заобикалки.
— Не, за Бога! — Фоксуел бе шокиран. — Специалното разузнаване е следяло един разбойник, който живее в „Синклер тауърс“. Видели са те случайно. Ти си важна личност, знаеш го. Тази информация стигна случайно до мен. Знаеш как стават тези работи.
— Не, не знам.
— Казват, че умният разбира и от половин дума, стари приятелю.
— Да, така казват. Затова е най-добре да кажеш на твоите хора от разузнаването за в бъдеще да бъдат по-умни.
— За щастие те са много дискретни.
— Въпреки това не бих искал действията ми да бъдат регистрирани от полицията.
— Сигурен съм, че не са. Не са специално регистрирани.
— Това е добре. Какъв е този разбойник от „Синклер тауърс“?
— Една от важните ни капиталистически хиени, но е заподозрян в тайни връзки с комунистите. Много досадна история, но хората от Специалното разузнаване трябва все някак си да си изкарват хляба, нали?
— Познавам ли го?
— Имам чувството, че познаваш всички.
— Шанхаец или кантонезец?
— Какво те кара да мислиш, че е едно от двете?
— А, значи е европеец?
— Просто разбойник, Йан. Съжалявам, засега трябва да остане в тайна.
— Я стига, този квартал е наш. Кой е? Няма да кажа на никого.
— Знам. Съжалявам, драги, но не мога. Да речем, че е много важна личност, женен, и има приятелка, чийто чичо се оказва законспириран заместник-шеф на нелегалната тайна полиция „Куоминтанг“ в Хонконг. Да предположим, че „Куоминтанг“ иска да привлече на своя страна тази важна личност. Естествено той би могъл да бъде притиснат чрез тази дама. Нали?
— Да — каза леко Дънрос. — Ако е глупак. — Той вече знаеше за чичото на Уей-уей Джен. Беше се срещал с него на няколко частни събирания в Тайпей и го бе, харесал. „Няма проблеми — помисли си, — тъй като тя не ми е нито любовница, нито дори приятелка, колкото и да е красива, привлекателна и изкушаваща.“
Той се усмихна в себе си, докато караше в потока от коли надолу по „Мегъзин геп роуд“. После се отправи по „Гардън роуд“ към „Сентръл“, който бе на половин миля по-надолу, близо до морето.
Вече виждаше извисяващата се модерна административна сграда на „Струан“. Бе двадесет и два етажна и гледаше към „Конаут роуд“ и към морето почти срещу терминала „Голдън Фери“, с който се извършваха редовни курсове между Хонконг и Каулуун. Както винаги гледката му достави удоволствие.
Той се измъкваше и вмъкваше в натовареното движение, там, където това бе възможно. Премина бавно покрай Хилтън и игрището за крикет, после зави по „Конаут роуд“. Тротоарите бяха претъпкани с пешеходци. Спря пред своя главен вход.
„Днес е големият ден — помисли си той. — Американците пристигнаха. И, ако е рекъл Господ, Бартлет ще бъде примката, с която веднъж завинаги ще бъде обесен Куилън Горнт. Господи, дано да успеем!“
— Добро утро, сър — поздрави отривисто униформеният портиер.
— Добро утро, Том. — Дънрос изтича по мраморните стъпала, стъпвайки на всяко второ, към огромния остъклен вход. Друг портиер откара колата в подземния паркинг, а трети му отвори стъклената врата. Зърна отражението на спиращия Ролс, позна го и погледна назад. Кейси слезе и той неволно подсвирна. Тя носеше дипломатическо куфарче. Коприненият й костюм бе ушит безупречно и бе доста строг, но въпреки това не скриваше нито елегантността на нейната фигура, нито танцовата й походка. А морскозеленият цвят на дрехата подчертаваше златистокафявата й коса.
Тя се огледа, усещайки погледа му. Позна го веднага и го изгледа оценяващо също, както и той нея и въпреки че това стана само за миг и на двамата им се стори достатъчно дълъг. Дълъг и спокоен.
Тя тръгна първа — право към него, а той я пресрещна.
— Здравейте, господин Дънрос.
— Здравейте. Никога не сме се срещали, нали?
— Да. Но човек лесно може да ви познае по снимките. Не очаквах, че ще имам удоволствието да ви срещна още сега. Аз съм Кейс…
— Да — каза той и се усмихна широко. — Снощи ми се обади Джон Чен и беше доста объркан. Добре дошла в Хонконг, госпожице Чолок. Нали сте госпожица?
— Да. Дано това, че съм жена да не обърка много нещата.
— О, о, ще ги обърка. Но ще се опитаме да се справим някак си с този проблем. Имате ли нещо против заедно с господин Бартлет да бъдете мои гости на конните състезания в събота? Обяд и всичко останало?
— Мисля, че би било чудесно. Но трябва да попитам Линк. Може ли да ви отговоря днес следобед?