— А мъжът? Кой е мъжът до нея?
— О, това е синът й. Казах ви. Синът й — Чу-той. Сега живее отвъд морето, на север, на север от Голдън Маунтън — старата жена изхленчи.
— Пак лъжеш!
— Не, господине. Той е синът й — Чу-той, вторият й син. Роден е в Нинг-ток, и аз акуширах със собствените си ръце. Замина още като дете…
— Замина? Замина къде?
— Към… към Дъждовната страна, след това към Голдън Маунтън. Сега има ресторант и двама сина… Той е бизнесмен и дойде да види баща си… Баща му тогава умираше и той дойде както трябва да направи един добър син, след това замина, а майка му плака дълго.
— Колко често посещаваше родителите си?
— О, само веднъж. Това бе единственият път. Сега живее толкова далече, но дойде като добър син, а след това замина. Аз го видях случайно. Майка ме беше изпратила да посетя едни роднини в съседното село, но се почувствах сама и се върнах по-рано и го видях… Точно преди да тръгне. Младият господар тръгна с чуждестранна кола…
— Откъде взе колата? Негова ли беше?
— Не знам, господине. В Нинг-ток нямаше коли, дори общината нямаше. Дори баща му, който беше аптекар в селото. Горкият. Умря в такава мъка. Беше член на комитета… Оставиха ни сами, хората на Мао… Макар, че бащата беше интелектуалец, аптекар, винаги е бил таен поддръжник на Мао, макар че никога не разбрах. Кълна се никога не съм знаела. Хората на председателя Мао ни оставиха сами.
— Как се казваше? Синът на твоята господарка. Мъжът на снимката — повтаряше, опитвайки се да я обърка.
— Чу-той Уу, господине, вторият й син… Спомням си, когато беше изпратен от Нинг-ток в… в това отвратително място, в Благоуханното пристанище. Беше пет-шестгодишен и го изпратиха при един чичо и…
— Как се казваше чичото?
— Не знам, господине, никога не са ми казвали. Само си спомням, че майка му плака много, когато бащата го изпрати на училище… Може ли сега да си отивам, изморена съм…
— Когато ни кажеш истината.
— Казвам ви истината, всичко, всичко…
— Беше изпратен на училище в Хонконг? Къде?
— Не знам, господарката никога не ми е казвала, само на училище. След това тя го забрави, също и аз. И така беше по-добре, защото замина завинаги, знаете вторите синове винаги напускат…
— Кога Чу-той Уу се върна в Нинг-ток?
— Преди няколко години, когато баща му умираше. Тогава, се върна за пръв и последен път. Помня, че казах вече това. Снимката е оттогава. Майка му настояваше за тази снимка и плака, и го моли да остави една… Сигурно чувстваше ръката на смъртта, сега, когато баща му умря и тя остана сама… О, тя много плака, затова Чу-той я остави да вземе снимката, като добър син, и господарката ми бе толкова доволна…
— А чужденецът на снимката, кой е той?
Мъжът бе полуобърнат, не бе лесно да го разпознаеш, ако не го познаваш. Стоеше до колата, паркирана зад аптеката. Беше висок европеец, с измачкани дрехи, безличен.
— Не знам, господине, беше шофьорът, той откара Чу-той, но комитетът на селото и самият Чу-той му се поклониха много пъти. Говореше се, че е много важна личност. Беше първият чужденец, който някога съм виждала…
— А хората от другата снимка? Кои са те?
Тази снимка беше стара, полуизбеляла. Виждаха се двама самоуверени младоженци, в лошо скроени дрехи. Те гледаха тъжно в камерата.
— О, разбира се, това са бащата и майката. Не помните ли, че казах това? Толкова пъти го повторих. Той се казва Ток-линг Уу, а моята господарка — Фанг-линг…
— А изрезката?
— Не знам, господине. Беше залепена за снимката, затова я оставих там. Тя я беше залепила, затова я оставих. Какво ме интересуват чуждестранните глупости и драсканици…
Робърт Армстронг въздъхна. Пожълтялата изрезка, беше от китайски вестник, от Хонконг. Дата — 16 юли 1937 г., виждаха се трима младежи, изкарали изпитите си и получили стипендии от хонконгското правителство, за обучение в английското училище. Кар-шун Куок беше първият. Кар-шун беше официалното китайско име на Брайън Куок.
— Добре се справи, Робърт, — каза Крос, като го наблюдаваше.
— Така ли? — отвърна той безжизнено.
— Да, много добре. Ти дойде при мене веднага с доказателствата, следваше инструкциите, и сега нашият агент е заспал дълбоко.
Крос запали цигара и седна до бюрото.
— Радвам се, че изпи точно тази бира, която трябваше. Той заподозря ли нещо?