— Ти си копеле! Отвратително, гадно копеле.
Крос се изсмя тихо.
— Вярно е.
— А също така си и хомо?
— Може би. От време на време. Само когато ми доставя удоволствие. Може би.
Крос го гледаше спокойно.
— Хайде, Робърт, наистина ли мислиш, че мога да бъда изнудван? Аз? Изнудван? Не разбираш ли какъв е животът? Чувам, че хомосексуалността е съвсем нормално нещо. Дори и сред изисканите среди.
— Така ли?
— В наше време да, съвсем нормално. Дори е модерно, за някои. О, да, разбира се. И се практикува от време на време от най-католическите групировки сред ВИП навсякъде. Дори в Москва.
Крос запали нова цигара.
— Разбира се, човек трябва да бъде дискретен, да умее да подбира и за предпочитане, да няма опекуни. Това увлечение може да има и предимства в нашата професия. Не е ли така?
— Значи ти оправдаваш всяко злодеяние, убийство, измама, лъжа в името на проклетата „Спешъл интелиджънс“, така ли?
— Робърт, аз не оправдавам нищо. Знам, че си разстроен, но стига вече.
— Не можеш да ме принудиш да вляза в СИ. Ще си подам оставката.
Крос се изсмя подигравателно.
— Но, драги, какво ще кажеш за всичките си дългове? За тези 40 000 до понеделник?
Той се изправи. Очите му бяха сякаш от гранит. В гласа му се чувстваше зла нотка.
— И двамата сме прехвърлили двадесет и една години, Робърт. Унищожи го, и то много бързо.