— Тази сутрин се обадих на всички. Срещата е определена за следващия понеделник в девет вечерта, тук.
— Кой ще представя банката?
— Заместник главният директор Хавъргил — старецът е в Япония, а след това отива на почивка в Англия. — Лицето на Дънрос стана сурово. — Трябва да успея.
— Пол е много свестен — каза Аластър. — Той ще е следващият директор.
— Освен ако не му попреча — каза Дънрос.
— Никога не си харесвал Пол Хавъргил нали, Йан? — намеси се Филип Чен.
— Да. Прекалено тесногръд е, прекалено старомоден и прекалено надут.
— И е настройвал баща ти срещу теб.
— Не това е причината, заради която трябва да си отиде, Филип. Той се е изпречил на пътя на „Ноубъл хаус“. Консервативен е и твърде великодушен към „Ейжън Пропъртис“, а подозирам, че е таен съюзник на „Ротуел-Горнт“.
— Не съм съгласен с теб — каза Аластър.
— Знам. Но ние имаме нужда от пари, за да се разраснем и аз имам намерение да намеря тези пари. Затова смятам да използвам своите двадесет и един процента много добре.
Навън бурята се беше усилила, но те изглежда не я забелязваха.
— Не те съветвам да хвърляш око на „Виктория“ — каза мрачно Филип Чен.
— И аз мисля така — добави Аластър Струан.
— Няма. При положение, че моята банка ми съдейства. — Дънрос се загледа за момент в дъжда. — Между другото, поканил съм и Джейсън Плъм.
— Защо, по дяволите? — попита Струан и вратът му отново почервеня.
— Между нас и неговата „Ейжън Пропъртис“…
— Плъм е в черния списък на Дърк Струан, както ти го наричаш, и е изцяло против нас.
— Ние четиримата имаме най-голямо влияние в Хонконг… — силно иззвъняване на телефона прекъсна Дънрос. Всички погледнаха към апарата.
Аластър Струан каза с горчивина:
— Това е вече твоят телефон, а не моят.
Дънрос вдигна слушалката, послуша малко и каза:
— Не, господин Аластър Струан се оттегли. Аз съм вече тай-пан на „Струан“. Да. Йан Дънрос. Какво пише в телекса?
— Той отново се заслуша. — Да, благодаря ви. Остави слушалката. Най-накрая наруши тишината.
— Обадиха се от офиса ни в Тайпей. „Ластинг Клауд“ е потънал близо до северния бряг на Формоза. Смятат, че е потънал заедно с целия екипаж…
1
Полицаят, облегнат в единия ъгъл на гишето на информацията следеше високия евроазиатец, без да го гледа. Беше облечен в лек летен костюм, с полицейска вратовръзка и бяла риза. А в ярко осветената сграда на летището беше наистина горещо. Както винаги гъмжеше от шумни китайци. Мъже, жени, деца, бебета. Цял рояк от кантонезци, малко азиатци и неколцина европейци.
— Полицейския началник ли търсите?
Едно от момичетата на информацията му подаде телефонна слушалка.
— Вас търсят, сър — каза тя с очарователна усмивка; бели зъби, тъмна коса, маслиново черни очи, прекрасна златиста кожа.
— Благодаря — отвърна той, отбелязвайки, че е кантонезка и че я вижда за първи път, без да обръща внимание на факта, че зад тази усмивка не се крие нищо друго, освен кантонезка вулгарност.
— Да? — каза той в телефонната слушалка.
— Главен полицай Армстронг? „Янки 2“ току-що кацна. Без закъснение.
— На ръкав 16 ли?
— Да. Ще бъде там след шест минути.
— Благодаря. — Робърт Армстронг се пресегна през плота и остави слушалката. Забеляза дългите крака на момичето, извивката на задника й, доста пристегнат от лъскавия гладък плат на нейния cheong-sam2, който бе и униформа, и за момент се замисли как ли ще е в леглото.
— Как се казваш? — попита той, въпреки че знаеше, че никой китаец не обича да казва името си на полицай.
— Мона Люнг, сър.
— Благодаря ти, Мона Люнг. — Той й кимна, задържа светлосините си очи върху нея и видя как лека тръпка на предчувствие премина през тялото й.
„Майната ти“ — помисли си и насочи вниманието си отново към своята жертва, изненадан, че евроазиатецът Джон Чен стои сам до един от изходите. Както и това, че е нервен. Обикновено Джон Чен бе невъзмутим, но сега непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту таблото за пристигащите самолети.
„След една минута започваме“ — помисли си Армстронг.
Бръкна в джоба си, за да извади цигара, но в този момент се сети, че преди две седмици ги бе отказал, като подарък за рождения ден на жена си. Изпсува късо и напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете.
Около гишето на информацията се блъскаха притеснени пътници и посрещачи, проправяха си път и се отдалечаваха, а после пак се връщаха, питайки на висок глас къде, кога, как и защо, на безброй диалекти. Той разбираше добре кантонезкия, по-малко шанхайския и мандаринския. Знаеше няколко израза на Чу, Чоу и повечето от псувните им. А също и малко тайвански.