— Не съм на същото мнение — каза Армстронг съвсем сериозно. — Да бъдеш компрадор на „Струан“, „Ноубъл хаус ъф Ейжа“… това все пак е нещо. Нещо особено.
— Да, особено е — каза Джон Чен безизразно. Откакто се помнеше той бе измъчван от това наследство. Усещаше погледите вперени в него — в него, най-големият син, следващият по ред — чувстваше безкрайната алчност и завист. В продължение на много време това го ужасяваше, въпреки че се опитваше да надвие този ужас. Никога не бе искал нито властта, нито отговорността. Даже вчера бе имал поредния бурен скандал с баща си.
— Не искам никаква част от „Струан“! — бе изкрещял той. — За стотен път искам да се махна от този проклет Хонконг, искам да се върна в Щатите, искам да имам собствен живот и да го живея, където искам и както искам!
— За хиляден път ще ти кажа следното: изпратих те в Ам…
— Нека се занимавам с вложенията ни в Америка, татко. Моля те. Там има много работа! Можеш да ми дадеш няколко мили…
— Неее, този път ще ме изслушаш! Тук, тук в Хонконг и Азия печелим парите си! Изпратих те да се учиш в Америка, за да подготвя семейството за съвременния свят. Ти си подготвен и твой дълг към семей…
— Тук е Ричард, татко, и младият Кевин — Ричард е десет пъти по-способен бизнесмен от мен и е бесен, че не може да го покаже. А какво ще кажеш за чичо Джеймс?…
— Ще правиш каквото ти казвам! За Бога, знаеш, че този американец Бартлет е жизненоважен за нас. Нуждаем се от твоите знани…
— … чичо Джеймс или чичо Томас. Чичо Джеймс е най-добрият вариант за теб, за семейството и за…
— Ти си най-големият ми син. Ти си следващият глава на това семейство и следващият компрадор!
— Няма да стане, кълна се!
— В такъв случай няма да получиш нито грош повече!
— Това не е кой знае каква промяна! Получаваме само подаяния от теб, независимо от това какво си мислят хората! Какво притежаваш? Колко милиона? Петдесет? Седемдесет? Сто?
— Ако не се извиниш веднага и не престанеш да говориш глупости, смятай, че всичко е приключено веднъж завинаги. Ще те изхвърля още сега! Още сега!
— Извинявам се, че те ядосах, но никога няма да се променя! Никога!
— Давам ти срок до рождения ми ден. Осем дни. Осем дни, за да станеш почтителен син. Това е последната ми дума. Ако до рождения ми ден не станеш послушен, ще отрежа завинаги теб и цялото ти потомство от нашето родословно дърво! А сега се махай!
Стомахът на Джон Чен се сви от притеснение. Той мразеше безкрайните караници, неговия обезумял от гняв баща, жена му обляна в сълзи, уплашените му деца, тайното злорадство на неговата мащеха, на братята и братовчедите му, на техните съпруги. Завист, алчност. „Да вдървят по дяволите всички и всичко — помисли си той. — Но баща ми е прав за Бартлет, макар и не за това, за което си мисли. Не. Този път съм аз. Тази сделка. Само тази и после ще бъда свободен завинаги.“
Бяха пресекли почти цялата дълга, ярко осветена зала на митницата.
— Ще ходиш ли на състезанията в събота? — попита Джон Чен.
— Че кой няма да ходи?
Миналата седмица за огромна радост на всички мощният „Търф клъб“, имащ пълен монопол над конните надбягвания — единствената законна форма на хазарт в колонията — беше издал извънреден бюлетин: „Въпреки, че официалният сезон тази година ще започне чак на 5-и октомври, с любезното разрешение на нашия знаменит губернатор, сър Джефри Елисън Стюардс реши да обяви събота, 24-и август за Специален празник на конните състезания, за радост на всички и като поздрав към цялото трудолюбиво население, което с твърдост понася тежките последици от една от най-страшните суши в историята на страната…“
— Доколкото разбрах, твоята Голдън Лейди ще бяга в пета серия — каза Армстронг.
— Треньорът каза, че има шансове. Моля те, намини към ложата на баща ми. Ще имам нужда от твоите съвети. Ти си страхотен комарджия.
— Просто имам късмет. Но във всеки случай моите десет долара едва ли могат да се сравнят с твоите десет хиляди.
— Но това се случва, само когато бягат наши коне. Миналият сезон беше катастрофален… Няма да е зле да заложа на някой победител.
— Аз също.
„О, Господи, как ми трябва един победител — помисли си Армстронг. — А на теб, Джони Чен, въобще не ти пука дали ще спечелиш, или ще загубиш десет или сто хиляди. — Той се опита да обуздае надигащата се завист. — Успокой се — каза си. — Мошениците са факт и работата ти е да ги хващаш, ако можеш, колкото и да са богати, колкото и голяма власт да имат — и трябва да бъдеш доволен от скапаната си заплатка, когато виждаш как на всеки ъгъл се сипят пари. Защо да завиждам на това копеле — така или иначе ще отиде под ножа.“