Обществената телефонна кабина близо до поставката за вестници беше заета, затова си купи един следобеден вестник и зачете заглавията. „20 убити по калните стръмнини на едно селище над Абърдийн“… „Дъждът ще продължи“… „Ще бъде ли отменено голямото състезание в събота?“… „Джон Кенеди предупреждава руснаците да не се месят във Виетнам“… „Договор за забрана на ядрените опити е подписан в Москва от Дийн Ръси, Андрей Громико и сър Алек Дъглас Хоук, отхвърлен от Франция и Китай“… „Малайските комунисти засилват офанзивата“… „Вторият син на Кенеди, роден преждевременно почина“… „Ловът на хора заради великите британски обирджии на влакове продължава“… „Скандалът «Профумо» дискредитира Консервативната партия“…
— Извинете, сър, чакате ли за телефона? — попита една американка зад него.
— О, да разбира се, благодаря, извинете. Не видях, че е свободен.
Той влезе в кабината, затвори вратата, постави монетата и набра номера. Усети, че безпокойството му нараства.
— Ало?
— Лоп-синг, моля. — Все още не беше уверен в гласа.
— Няма Лоп-синг тук е Лоп-тинг. Съжалявам набрали сте погрешен номер.
— Искам да оставя съобщение — каза той облекчено като разпозна гласът на Суслов.
— Дали са ви грешен номер. Погледнете в бележника с телефонните номера.
Когато паролата беше казана правилно той започна.
— Съжалявам, че…
— Кой е вашият номер? — прекъснаха го рязко. Жак веднага го даде.
— Това телефонна кабина ли е?
— Да.
Телефонът веднага изключи. Като сложи слушалката на място внезапно усети пот по ръцете си. Номерът на Суслов трябваше да се използва само при спешен случай, но това беше спешен случай. Той впери поглед в телефона.
— Извинете сър — извика американката през стъклената врата. — Може ли да използвам телефона? Само за минутка.
— О, аз изобщо няма да се бавя — каза Жак смутено. Видя, че след нея чакат нетърпеливо и трима китайци, които го гледаха със съкрушителни погледи. — Аз съм… Аз само след секунда.
Той отново затвори вратата, а гърбът му беше мокър. Чакаше, чакаше, чакаше и най-после отсреща се обадиха.
— Ало?
— Какво спешно има?
— Току-що говорих с Ница. — Жак внимателно разказа на Суслов за разговора с жена си, без да споменава имена. — Заминавам за там веднага с вечерния полет. Помислих си, че ще е по-добре да ти го кажа лично.
— Не тази вечер. Запази място за утре за вечерния полет.
Жак почувства, че светът се сгромолясва.
— Но аз говорих с тай-пана преди няколко минути и той каза, че е добре да замина тази вечер. Запазил съм място. Мога да се върна след три дни, тя наистина е зле. Не мис…
— Не. Ще ти се обадя утре вечер според уговорката. Всичко това може да почака дотогава. Повече не използвай този номер, освен при истинска нужда.
Жак си отвори устата, за да отговори ожесточено, но отсреща бяха затворили. Усети гнева. Но това е спешно. Вбесен започна да върти.
„Сюзан има нужда от мен, а също и Аврил. И тай-панът изцяло ме подкрепи.“
— Добра идея, Жак — каза веднага Дънрос. Вземи толкова време, колкото ти е необходимо. Ендрю ще те замества.
А сега…
„По дяволите, какво правя? Суслов не е мой пазач. Не е ли?“
Де Вил спря да избира. Изби го студена пот. Затвори телефона.
— Свършихте ли, сър? — извика американката. — Чакат ме на телефона.
— Да съжалявам — той с усилие отвори вратата.
— Забравихте си вестника, сър — каза тя учтиво.
— Благодаря.
Жак де Вил се върна за него и излезе съсипан. Всички китайци — трима мъже и една жена, веднага се понесоха напред като изблъскаха с лакти него и американката от пътя си. Едрата жена първа се добра до вратата и я затръшна зад себе си, а другите се подредиха след нея.
— Ей, мой ред беше — започна яростно американката, но те само я напсуваха — открито и много вулгарно.
Суслов стоеше прав в неугледния си апартамент в Коулъри, който беше една от сигурните къщи на Артър. Сърцето му все още биеше глухо от непредвидения разговор. Беше вбесен от Жак де Вил.
„Тъпо, скапано лайно. Започна да става бреме. Довечера ще кажа на Артър какво трябва са се направи с него. Колкото по-скоро толкова по-добре. Да, колкото по-скоро ти самият се успокоиш толкова по-добре. Ядосаните хора правят грешки. Забрави гнева си.“
Овладя се и излезе на сумрачната площадка с олющена боя, като заключи вратата след себе си. С друг отключи вратата до неговата, тази на Джини Фу.
— Искаш ли водка — попита тя с нахалната си усмивка.
— Да — ухили се той.
Тя седеше с кръстосани крака на старото канапе, облечена само с усмивка. Те се целуваха, когато телефонът иззвъня. В апартамента й имаше два. Нейният и тайният в шкафа, който само той използваше. Артър му беше казал, че е сигурен, контрабанден, нерегистриран и е невъзможно да бъде монтиран подслушвател. Дори и така Суслов използваше единствено телефона в другия апартамент.