— Съжаляваш ли, че не съм мъртъв?
Горнт сви рамене и му се усмихна по същия гаден начин:
— Да. Джос. Но скоро и това ще стане.
Навесът изскърца и леко помръдна и той го освети с фенерчето си. Двамата мъже затаиха дъх. Навесът се намести с въздишка.
— Съвсем скоро, ако не побързаме да се измъкнем оттук.
Дънрос се изправи и изстена, прерязан от остра болка в гърба.
— Не си ранен, надявам се? — попита Горнт.
Дънрос се изсмя и се почувства по-добре, страхът да не бъде погребан жив вече отмираше.
— Не. Ще ми помогнеш ли?
— Какво?
Дънрос насочи фенерчето си към отломките. Едва сега Горнт видя Клинкър.
— Озовах се тук, докато се опитвах да го спася.
Горнт веднага се притече на помощ, клекна и започна да размества отломките, за да разшири изхода.
— Казва се Клинкър. Краката му са премазани, едното му стъпало липсва.
— За Бога! Дай да ти помогна!
Горнт хвана по-здраво дъската и я отмести, после скочи в кухината. След секунда се извърна и погледна към Дънрос:
— Съжалявам, нещастникът е мъртъв!
— О, Боже! Сигурен ли си?
Горнт повдигна стареца като кукла и го изнесе навън.
— Горкият човечец!
— Джос. Каза ли къде се е намирал в сградата? На кой етаж? Имало ли е някой с него?
— Мърмореше, че бил пазач и живеел под зданието, а също и за някаква си Мейбъл или нещо подобно.
Горнт огледа с фенерчето си наоколо.
— Ти не си ли чул нещо или някой?
— Не.
— Да го изнесем оттук — предложи решително Горнт. Вдигнаха го. Излязоха навън, на сравнително по-безопасно място и спряха да си поемат дъх. Наблизо имаше неколцина санитари с носилки. Дънрос им махна.
— Ние ще го отнесем, уважаеми господине — каза единият. Нагласиха тялото на носилката и бързо го отнесоха.
— Куилън, преди да се върнем при Кейси. Тя каза…
— За Бартлет ли? Да, разбрах, че бил у Орланда — Горнт го погледна. — Апартаментът й беше на осмия етаж.
Дънрос погледна надолу по склона. Имаше повече светлинки отпред.
— Къде ли може да се намира сега?
— Сигурно е мъртъв. От осмия етаж?
— Да. Но къде?
Горнт огледа склона.
— Не мога да видя оттук. Може и да позная нещо, но се съмнявам. Трябва да е, трябва да е там долу, почти до „Синклер роуд“.
— Може да е жив, в някоя кухина. Да идем да видим.
Лицето на Горнт се изкриви в любопитна усмивка.
— Ти се нуждаеш от него и от сделката ви, нали?
— Не, не и сега.
— Глупости — Горнт се покатери на една издатина. — Кейси! — извика той, като образува фуния с ръцете си. — Ние слизаме надолу! Върни се до бариерата и чакай там!
Чуха слабия й отговор:
— Добре, внимавайте!
— Добре, Гунга Дин, щом ще си играем на герои, дай да го правим, както трябва. Аз водя — каза кисело Горнт и тръгна.
Дънрос имаше нужда от него и затова го последва, макар че Горнт все повече го дразнеше. Излязоха на открито. После заслизаха надолу по склона. От време на време попадаха на тяло или части от тела, но никого не разпознаха. Подминаха няколко души, обезумели роднини на изчезнали в разрушенията или пък оцелели, които неистово ровеха или се опитваха да извадят с ръце или с някакво парче дърво всичко, което успяваха да намерят.
В подножието на хълма Горнт спря и внимателно огледа развалините с фенерчето си.
— Има ли нещо? — попита Дънрос.
— Не — Горнт зърна някакви мръсни завеси, които можеха да бъдат и от апартамента на Орланда, но той от две години не бе ходил там. Фенерчето му трепна.
— Какво има?
— Нищо.
Горнт се закатери нагоре, търсейки някакви следи от апартамента на Орланда или „Ейжън пропъртис“ на петия етаж.
— Това може да е от мебелировката на Плъм — каза той. Диванът беше разцепен на половина и от него стърчаха пружини.
— Помощ! Помогнете за Бога!
Слабият вик на кантонезки дойде някъде от средата на този участък. Горнт веднага запълзя нататък, тъй като му се стори, че разпозна гласа на Фор Фингър, Дънрос го следваше плътно, над, под или покрай отломките. Всред купчина по-малки парчета откриха възрастен китаец, изплескан и целият покрит е прах. Той седеше сред развалините и се оглеждаше смутен наоколо, видимо невредим. Когато Горнт и Дънрос го приближиха, той направи гримаса, като примижаваше срещу светлината на фенерчетата им.
Те изведнъж го познаха, както и той тях. Това беше Смайлър Чинг, банкерът.
— Какво е станало, уважаеми господа? — попита той на лош кантонезки.