В гробницата беше тъмно и всичко го болеше. Не можеше да проумее какво се случи, нито къде се намира. Когато съзнанието му се проясни окончателно, той се огледа наоколо, но не можа да разбере до какво се докосват ръцете му. От тъмното затворено пространство му се гадеше. Изправи се на крака, олюлявайки се, и си удари главата в едно стърчащо парче бетон, част от бившата външна стена, политна зашеметен назад и падна на меко върху останките на един фотьойл. След известно време съзнанието му се проясни, но го боляха и главата, и ръцете, и тялото. Погледът му се спря на фосфоресциращите цифри на часовника му. Взря се в тях. Часът беше 11.41.
„Помня, че… какво помня?“
— Хайде, за Бога — промърмори той, — сети се! Стегни се. Къде, по дяволите, бях?
Огледа тъмнината с нарастващ ужас. Неясни очертания на греди, бетонни късове и остатъци от мебели. Малкото, което можеше да види, му бе непознато. Някаква лъскава повърхност отрази дошла незнайно откъде светлина. Беше разбита фурна. Бартлет изведнъж си спомни:
— Бях в кухнята — възкликна той на глас. — Точно така, а Орланда бе излязла току-що, преди час, не, по-малко, половин. Значи е било към девет, когато… когато се е случило това, каквото и да е то. Земетресение? Или какво?
Опипа внимателно крайниците и лицето си, като при всяко движение в дясното рамо го пробождаше остра болка.
— По дяволите — изруга Бартлет, разбирайки, че е изкълчено. Лицето и носът му бяха ожулени и горяха. Трудно дишаше. Всичко останало като че ли беше наред.
— Добре си, можеш да дишаш, да виждаш, да… — замълча и започна да опипва наоколо, намери малък камък, вдигна го внимателно и го пусна. Чу чукването и сърцето му заби. — И да чуваш. Сега какво се случи, по дяволите? Божичко, напомня ми за Айво Джайма.
Отпусна се назад.
— Ето какво трябва да правите — учеше ги старият сержант, — ако попаднете в ров или ви зарие експлозия, лягате и размърдвате проклетата си кратуна. Първо се уверявате, че можете да дишате свободно. После почнете да риете дупка или да правите каквото искате, но трябва да можете да дишате, това първо, след това проверявате крайниците и слуха си, за зрението става ясно веднага. Лягате и си събирате акъла и няма да се паникьосвате. Паниката ще ви убие. Намирал съм затрупани след четири дни, които се чувстваха много удобно в дупките си. Стига да можете да дишате, виждате и чувате, спокойно ще преживеете цяла седмица. По дяволите, четири дни не е нищо. Но съм намирал и идиоти, които само за един час бяха затънали в кал, или в собствената си бълвоч от страх, или бяха били кратуните си до безсъзнание в някое проклето желязо, докато ние сме били само на няколко фута от тях, и ако си бяха лежали спокойно и тихо там, както ви казах, щяха да ни чуят и да извикат. По дяволите! Ако някой от вас, копелета, се паникьоса, докато е затрупан, може да се счита за мъртъв. Сто процента! Аз самият съм бил погребан петдесетина пъти. Без паника!
— Без паника. Точно така, сър! — произнесе гласно Бартлет и се почувства по-добре, благославяйки стария сержант. Веднъж, по време на онзи ад хангарът в Айво Джайма, който строеше, бе бомбардиран и хвърлен във въздуха и той остана под развалините. Когато почисти пръстта от очите, устата и ушите си, го обзе паника и той се нахвърли към дупката, но си спомни думите: Не се паникьосвай, и спря. Осъзна, че трепери като страхливо куче пред камшик, но надмогна ужаса си. След като преодоля страха и установи, че е невредим, той се огледа внимателно. Бомбардировката беше през деня, така че можеше да вижда добре и забеляза начин да се измъкне. Но си спомни указанията и реши благоразумно да изчака. Много скоро дочу гласове. Извика, като пазеше гласа си.
— Още нещо, което се подразбира от само себе си, пазете гласа си, ясно ли е? Не преграквайте още първия път, като чуете помощ наблизо. Бъдете търпеливи. Едни приятелчета така бяха прегракнали от викане, че съвсем си бяха загубили гласовете, когато ги приближихме и ги подминахме. Набийте си го в чутурите, че трябва да ни помагате да ви открием. Не се паникьосвайте! Ако не можете да викате, чукайте с нещо, вдигайте шум по някакъв начин, но ни дайте знак и ние ще ви измъкнем, стига още да дишате — една седмица не е много, издържа се. Вие, копелета, и без това имате нужда от диета…
Бартлет напрегна всичките си сетива. Чуваше как развалините се наместват. Наблизо капеше вода, но никакъв звук от човешко присъствие. После долетя слабият вой на полицейска сирена, който затихна. Уверил се, че помощта не е далеч, той зачака. Сърцето му биеше нормално. Отпусна се назад и благослови стария сержант. Казваше се Спърджън, Спърджън Роуч, и беше негър.