„Трябва да е било земетресение. Дали се е срутило цялото здание или само от нашия етаж нагоре? Може и самолет да се е блъснал в него… По дяволите, не, щях да чуя шума при приближаването. Не е възможно да се срути цяло здание, не и според строителните правила, но, хей, тук е Хонконг и май не всички, предприемачи се съобразяват с правилата, понякога изклинчват, не използват първокачествена стомана или бетон. Божичко, ако изляза, не, когато изляза…“
Това беше друго нерушимо правило на стария сержант:
— Никога не забравяйте, че докато дишате, ще се измъкнете, ще се измъкнете…
„Разбира се. Като изляза оттук, ще намеря стария Спърджън и ще му благодаря и ще съдера нечий задник в съда.
Кейси със сигурност… а, Кейси, толкова се радвам, че не е попаднала в този ад, нито пък Орланда. Те и двете… Божичко, възможно ли е и Орланда да е била затрупана…“
Развалините пак започнаха да се наместват. Бартлет чакаше с разтуптяно сърце. Сега виждаше малко по-добре. Над него имаше някаква смесица от стоманени греди и тръби, полузабити в назъбени бетонни късове, кухненски съдове и натрошени мебели. Подът, на който лежеше, беше също толкова неравен. Дупката беше малка и едва можеше да се изправи. Не можа да докосне с протегнатата си здрава ръка импровизирания таван. Клекна и отново протегна ръка, после стана и започна да опипва наоколо, ужасен от ограниченото място.
— Не се паникьосвай — произнесе той на глас. Обследва с ръце пространството, в което се намираше, като се блъскаше в издатините.
— Около шест на пет фута — констатира високо Бартлет, окуражен от собствения си глас.
— Не се страхувайте да говорите на глас — учеше ги Спърджън Роуч.
Вниманието му отново бе привлечено от фурната, в която се отразяваше светлината.
„Щом като съм близо до нея, значи съм още в кухнята. А къде се намираше фурната спрямо останалите мебели? — Бартлет седна и се опита да възстанови плана на апартамента в ума си. — Фурната беше вградена в стената срещу голямата кухненска маса и срещу прозореца, близо до вратата, а огромният хладилник беше до вратата и от другата страна на…
По дяволите, щом съм в кухнята, значи има храна и бира и лесно мога да преживея цялата седмица! Да можех само да намеря някаква светлина! Дали нямаше фенерче? Или кибрит? Кибрит и свещ? Ей, чакай малко, разбира се, че имаше фенерче на стената до хладилника! Тя каза, че бушоните все изгаряли, а понякога спирали и тока и… и разбира се, че имаше и кибрит в чекмеджето, и то доста, когато тя запали газта. Газ.“
Бартлет помириса въздуха. Носът му беше ожулен и запушен и той, се опита да го прочисти. Отново помириса. Не усети газ. Като се ориентираше по фурната, Линк опипа наоколо, сантиметър по сантиметър. Нищо не намери. След още половин час пръстите му напипаха някакви консерви с храна, после бира. Скоро разполагаше с четири кутии. Все още студени. Отвори една и се почувства много по-добре. Отпиваше икономично — знаеше, че може да му се наложи да чака с дни. Беше доста зловещо, развалините скърцаха, не знаеше къде точно се намира, от време на време се отронваха камъчета, капеше вода, отвсякъде се чуваха странни смразяващи звуци. Рязко изскърца напречна греда, изтормозена от хилядите тонове върху нея, и се отмести на сантиметър. Бартлет затаи дъх. Движението спря. Той продължи да отпива от бирата.
— А сега, дали да чакам, или да се опитам да се измъкна? — попита се той неспокойно.
Спомни си как отбягваше този въпрос старият Спърджън.
— Зависи, момче. Зависи — все казваше той.
Ново изскърцване. У него отново започна да се надига паника, но той я овладя.
— Нека направим равносметка — произнесе на глас Бартлет, за да се самоуспокои. — Имам провизии дори за три дни. В добра форма съм и мога да издържа три-четири дни, но ти, ти, копеле — обърна се той към развалините, — ти какво ще направиш?
Гробницата не му отговори…
Ново смразяващо изскърцване. После далече отгоре, някъде отдясно се донесе слаб глас. Бартлет легна и сви ръце около устата си:
— Помощ! — извика предпазливо той и се ослуша. Гласовете още се чуваха. — Помощ!
Изчака, но тишината беше бездънна. Продължи да чака. Нищо. У него започна да се надига разочарование.
— Спри и чакай!
Минутите се влачеха бавно. Водата капеше по-силно, много по-силно отпреди.
„Сигурно пак е заваляло. Божичко! Обзалагам се, че е било земно свличане. Разбира се, не помниш ли пукнатините по пътищата? Проклето свлачище! Кой ли още е бил затрупан? Ама че бъркотия!“
Откъсна лента от ризата си и завърза един възел. Така можеше да отброява дните. По един възел за всеки ден. Когато главата му се проясни първия път, часовникът му показваше 11.45, а сега беше 12.10.