„Орланда никога нямаше да се оправи в развалините — помисли си той. — Кейси може би, но не и Орланда. Но това не е срамно, в никакъв случай.“
Настани се по-удобно, кожата му настръхваше от мокрите дрехи, но виковете и, шумът от приближаващите се спасители го успокояваха. За да минава по-бързо времето, той се отдаде на мечтите си за двете жени.
„Никога не съм виждал такова тяло като на Орланда, нито пък жена като нея. Сякаш я познавам от години, а не само от няколко дни. Точно така. Тя е вълнуваща, непозната, женствена, непредсказуема. Кейси не е непредсказуема. От нея ще излезе чудесна съпруга, чудесен съдружник, но тя не е толкова женствена. Орланда, разбира се, обича хубавите дрехи, скъпите подаръци и ако това, което говорят за нея, е вярно, парите ще изтичат между пръстите й. Но нали са за това? Бившата ми жена е уредена, децата също. Не трябва ли и аз малко да се позабавлявам? И да се защитя от Билтмъновците на този свят?
Разбира се. Но аз все още не знам какво толкова ме привлича в нея — и в Хонконг. Това е най-прекрасното място, на което съм бил, и тук се чувствам повече у дома, отколкото вкъщи.“
— Може би си бил тук в предишния си живот, Линк — му каза Орланда.
— Ти вярваш ли в прераждането?
— О, да.
— Линк!
— Хей! Здравей, Йан, какво става? — Бартлет се зарадва. Гласът на Дънрос се чуваше от много близо. Съвсем наблизо.
— Нищо. Малко ще си починем. Много трудно върви. Пак ще трябва да се отклоним, но само на няколко ярда. Реших да си побъбрим. Доколкото можем да преценим, ние сме на около пет фута над теб, идваме от запад. Виждаш ли ни?
— Не. Над мен има някакво дюшеме, цялото натрошено, и греди, но аз съм добре. Спокойно, ще издържа.
Внезапно и двамата ги побиха тръпки, когато развалините изведнъж започнаха да стенат и да се огъват на няколко места. След секунда шумът понамаля. Бартлет задиша по-спокойно.
— Какво ще правиш утре?
— За кое?
— На борсата. Как ще се справиш с Горнт?
Бартлет изслуша с нарастващо страхопочитание разказа на Дънрос за парите на „Бенк ъф Чайна“, приема на Плъм и предизвикателството към Горнт, гарантирано от новия му оборотен капитал от 50 милиона долара.
— Страхотно! И кой стои зад тебе, Йан?
— Дядо Коледа!
Бартлет се засмя.
— Значи Муртаг е успял, а?
Последвалото мълчание го накара да се усмихне.
— Кейси ли ти каза?
— Не. Сам се досетих. Казах ти, че Кейси е хитра като лисица. Значи си се отървал. Честито — поздрави го той и се усмихна. — Мислех, че съм те хванал натясно — засмя се. — Наистина ли мислиш, че акциите ти ще започнат на 30?
— Надявам се.
— Щом се надяваш, значи сте го уредили с приятелчетата. Но Горнт е хитър. Няма да го пипнеш.
— О, напротив.
— Не, няма. Ами нашата сделка?
— С „Пар-Кон“ ли? Тя си остава, разбира се. Мислех, че сме се разбрали?
Бартлет долови ироничната нотка.
— Куилън сигурно е бесен.
— Бесен е. Той е горе. И помага.
Бартлет бе изненадан.
— Защо?
— Куилън е първокласен, 24-каратов мошеник, но… Не знам. Може би му харесваш!
— Глупости! — Бартлет също беше в добро настроение. — Какво ще правиш с Куилън?
— Направих му предложение.
Бартлет изпъшка.
— Значи моите два милиона отиват на вятъра?
— При всички случаи. Тези два милиона — да. Но от дяла си в покупката на Универсалните магазини ще получиш пет милиона, а може и повече, а от сделката между „Струан“ и „Пар-Кон“ — много повече.
— Наистина ли мислиш, че ще бъдат пет милиона?
— Да. Пет за теб и пет за Кейси.
— Чудесно! Винаги съм искал тя да има собствен капитал.
„Какво ли ще направи сега Кейси — запита се Бартлет. — Тя винаги е искала да бъде независима и вече е. Страхотно!“
— Какво? — попита той, недочул какво му казва Дънрос.
— Попитах те искаш ли да поговориш с нея? Не е чак толкова опасно.
— Не — отказа твърдо Бартлет. — Само я поздрави от мен, като изляза оттук, ще мога по-добре да й обясня.
— Тя твърди, че няма да мръдне оттук, докато не те извадим — замълча. — Орланда също. А на нея какво да кажа? Да я поздравя, или?
— Не, благодаря. По-късно ще имаме много време. Кажи и на двете да си вървят.
— Няма да ме послушат. Май си доста известен.
Бартлет се засмя и се изправи, но си удари главата. Прониза го остра болка и той изпъшка, после се настани по-удобно. Главата му почти опираше тавана.
Дънрос се беше свил в малко пространство не много далеч от него, на дъното на кривия тунел, теснотата му беше противна, от клаустрофобията му прилошаваше и го избиваше леденостудена пот. Не можеше да види Бартлет, но бе доловил силата и увереността в гласа му. Хукс го помоли да поговори с него през почивката, в случай че газта вече е започнала да му действа.