Джеймс Клавел
Търговска къща
книга пета от "АЗИАТСКА САГА"
Бих искал чрез този труд да отдам почитта си към Нейно Британско Величество Елизабет II, както и на народа на нейната колония Хонконг… и проклятие за нейните врагове.
Естествено това е роман, населен с въображаеми личности и компании. Всяка прилика с действителността, която е съществувала или съществува в Хонконг или Азия, е случайна.
Също така бих искал да поднеса своите извинения на всички хонконгски yan — всички хонконгски жители — за това, че съм преправил техния прекрасен град, че съм извадил някои събития от контекста, че съм измислил и хора, и места, и улици, и компании, и събития, които, надявам се, може би изглеждат реални, но никога не са били такива, защото това наистина е просто една история.
Пролог
Той се казваше Йан Дънрос. Караше внимателно в проливния дъжд. Зави със старото си спортно MG по „Дърк стрийт“, покрай „Струан билдинг“ на брега на Хонконг. Нощта бе тъмна и отвратителна. Из цялата колония — от острова Хонконг през пристанището Каулуун чак до Новите територии, които бяха част от Китай — улиците бяха почти пусти. Всички и всичко се бе залостило в очакване на тайфуна Мери. Деветото поред предупреждение за бурята бе изпратено по здрач, а поривите на вятъра вече достигаха осемдесет — сто възела, простирайки се хиляди мили на юг и запращаха дъжда перпендикулярно към покриви и склонове, където десетки хиляди беззащитни заселници се бяха сгушили в своите паянтови селища от временни бараки.
Заслепен, Дънрос намали. Чистачките на колата му не можеха да се справят с такъв дъжд, а вятърът шибаше по гюрука и страничните стъкла. Само за момент, предното стъкло се изчисти. В края на „Дърк стрийт“, право напред, бе „Конаут роуд“ и праята, след тях вълноломът и тромавият масивен корпус на терминала „Голдън фери“. Зад него, в огромното, добре защитено пристанище, петстотин кораба, пуснали котва, се бяха сгушили уютно.
Пред себе си на праята той видя изоставена улична сергия, изтръгната из основи от вятъра, който я бе запокитил върху една паркирана кола, превръщайки я в куп желязо. После колата и сергията отлетяха нанякъде и се изгубиха от погледа му. Китките му бяха много силни и успяваше да удържи волана въпреки вихрушките, които яростно разтърсваха колата му. Тя бе стара, но добре поддържана. Форсираният двигател и спирачките бяха в отлично състояние. Той чакаше, наслаждавайки се на дъжда, а сърцето му биеше равномерно. После леко се качи на тротоара, паркира на завет, точно срещу сградата и слезе от колата.
Беше русокос, със сини очи, четиридесет и една-две годишен, слаб и елегантен, със стар шлифер и шапка. Дъждът го заливаше докато крачеше с бързи стъпки по страничната уличка. После се шмугна зад ъгъла и изтича до главния вход на 22-етажната сграда. Над огромния вход бе поставен гербът на Струан — червеният шотландски лъв преплетен със зеления китайски дракон. Запазвайки самообладание, той се изкачи по широките стъпала и влезе.
— Добър вечер, господин Дънрос — каза портиерът китаец.
— Тай-панът ме повика.
— Да, сър. — Мъжът натисна копчето на асансьора. Когато асансьорът спря, Дънрос пресече малко предверие, почука и влезе в гостната на огромния апартамент.
— Добър вечер, тай-пан — гласът му звучеше студено и вежливо.
Аластър Струан се бе облегнал на прекрасната камина. Той беше едър, червендалест, добре поддържан шотландец с малко шкембе и бяла коса, над шестдесет и управляваше „Струан“ от единайсет години.
— Ще пиеш ли? — посочи към бутилката „Дом Периньон“ в сребърната кофичка.
— Благодаря.
Никога досега Дънрос не бе влизал в покоите на тай-пана. Стаята бе просторна и добре обзаведена — китайски лак и хубави килими. На стените висяха стари платна на едновремешните им платноходи и параходи. Големите панорамни прозорци, от които обикновено се виждаше целият Хонконг, пристанището и Каулуун, сега бяха тъмни и дъждът се блъскаше в тях.
Той си наля.
— Наздраве — каза учтиво.
Аластър Струан кимна и също толкова студено вдигна в отговор своята чаша.
— Подранил си.
— Пет минути по-рано е навреме, тай-пан. Нали това ми втълпяваше баща ми? Има ли някакво значение, че се срещаме в полунощ?