— Извинявам се, че те ядосах, но никога няма да се променя! Никога!
— Давам ти срок до рождения ми ден. Осем дни. Осем дни, за да станеш почтителен син. Това е последната ми дума. Ако до рождения ми ден не станеш послушен, ще отрежа завинаги теб и цялото ти потомство от нашето родословно дърво! А сега се махай!
Стомахът на Джон Чен се сви от притеснение. Той мразеше безкрайните караници, неговия обезумял от гняв баща, жена му обляна в сълзи, уплашените му деца, тайното злорадство на неговата мащеха, на братята и братовчедите му, на техните съпруги. Завист, алчност. „Да вдървят по дяволите всички и всичко — помисли си той. — Но баща ми е прав за Бартлет, макар и не за това, за което си мисли. Не. Този път съм аз. Тази сделка. Само тази и после ще бъда свободен завинаги.“
Бяха пресекли почти цялата дълга, ярко осветена зала на митницата.
— Ще ходиш ли на състезанията в събота? — попита Джон Чен.
— Че кой няма да ходи?
Миналата седмица за огромна радост на всички мощният „Търф клъб“, имащ пълен монопол над конните надбягвания — единствената законна форма на хазарт в колонията — беше издал извънреден бюлетин: „Въпреки, че официалният сезон тази година ще започне чак на 5-и октомври, с любезното разрешение на нашия знаменит губернатор, сър Джефри Елисън Стюардс реши да обяви събота, 24-и август за Специален празник на конните състезания, за радост на всички и като поздрав към цялото трудолюбиво население, което с твърдост понася тежките последици от една от най-страшните суши в историята на страната…“
— Доколкото разбрах, твоята Голдън Лейди ще бяга в пета серия — каза Армстронг.
— Треньорът каза, че има шансове. Моля те, намини към ложата на баща ми. Ще имам нужда от твоите съвети. Ти си страхотен комарджия.
— Просто имам късмет. Но във всеки случай моите десет долара едва ли могат да се сравнят с твоите десет хиляди.
— Но това се случва, само когато бягат наши коне. Миналият сезон беше катастрофален… Няма да е зле да заложа на някой победител.
— Аз също.
„О, Господи, как ми трябва един победител — помисли си Армстронг. — А на теб, Джони Чен, въобще не ти пука дали ще спечелиш, или ще загубиш десет или сто хиляди. — Той се опита да обуздае надигащата се завист. — Успокой се — каза си. — Мошениците са факт и работата ти е да ги хващаш, ако можеш, колкото и да са богати, колкото и голяма власт да имат — и трябва да бъдеш доволен от скапаната си заплатка, когато виждаш как на всеки ъгъл се сипят пари. Защо да завиждам на това копеле — така или иначе ще отиде под ножа.“
— А, между другото, изпратих един полицай да прекара колата ти през портала. Ще те чакам заедно с гостите ти на изхода.
— О, това е чудесно, благодаря. Благодаря за услугата.
— Никаква услуга. Въпрос на престиж, нали? Реших, че сигурно е доста важно, след като си дошъл лично. — Армстронг не можа да се сдържи и пусна още една четка, — както казах, никоя услуга не е голяма, когато става въпрос за „Ноубъл хаус“.
Джон Чен продължи да се усмихва учтиво, но го изпсува наум. „Понасяме те — помисли си той — заради поста ти, защото си много важно ченге, изпълнено със злоба, затънало в дългове, със сигурност корумпирано, а и не разбираш нищо от коне. Да се разкапеш дано. Дю не ло мо за цялото ти поколение.“ Джон Чен знаеше, че Армстронг бе ненавиждан от почти всички хонконгски yan, познаваше безмилостното, отмъстително коварство на Армстронг. Той посегна към парчето от монета, което носеше на врата си на тънка кожена връвчица. Пръстите му трепереха, когато докоснаха метала през ризата. Без да иска потръпна.
— Какво става? — попита Армстронг.
— Нищо. Абсолютно нищо.
„Вземи се в ръце“ — каза си Джон Чен.
Вече бяха преминали през залата на митницата и сега се намираха в имиграционната зона. Навън бе тъмна нощ. Върволици от загрижени хора чакаха пред малките спретнати бюра на строгите униформени служители от имиграционния отдел. Тези мъже поздравиха Армстронг. Джон Чен почувства проучващите им погледи.
Както винаги при такова щателно изследване стомахът го сви, въпреки че не бе застрашен от техните въпроси. Притежаваше редовен британски паспорт, а не някакъв второкласен хонконгски. Освен това имаше и американска зелена карта — картата на пришълеца — най-безценното нещо, което притежаваше и което му даваше право свободно да работи, да се забавлява и да живее в САЩ, както и всички привилегии на американски гражданин, с изключение на правото да гласува. „Притрябвало му е на някой да гласува“ — помисли си той и отново се загледа в един от тях, опитвайки се да прояви смелост, но все още с усещането, че е гол пред втренчения поглед на мъжа.