— Началникът на полицията? — Един от служителите бе вдигнал в ръка телефонна слушалка. — Търсят ви, сър.
Той гледаше как Армстронг се отправи към телефона и се замисли как ли се чувства един полицай при толкова много възможности за подкупи и — за милионен път — как ли се чувства човек, който е чист англичанин или чист китаец, а не евроазиатец, презиран и от двете раси.
Наблюдаваше Армстронг, който слушаше с внимание, а после, над общата врява, го чу да казва: „Не, само задръжте. Ще се занимая лично с това. Благодаря, Том.“
Армстронг се върна.
— Извинявай — каза той, тръгна покрай имиграционния кордон, мина през един коридор и влезе в залата на VIP.
Беше спретнато и просторно, с бар и хубав изглед към летището, града и залива. Залата беше празна. Само един митнически служител и един от хората на Армстронг чакаха до изход 16 — стъклена врата, която излизаше на осветената с прожектори настилка на пистата. Един Боинг 707 се приближаваше към маркировката за спиране.
— Добър вечер, сержант Лий — каза Армстронг. — Готово ли е всичко?
— Да, сър. Точно в момента „Янки 2“ изключва двигателите си. — Сержант Лий отново отдаде чест и им отвори вратата.
Армстронг хвърли един поглед на Джон Чен, знаейки, че капанът е почти затворен:
— След вас.
— Благодаря. — Джон Чен излезе на пистата.
„Янки 2“ се извисяваше над тях, замиращите му мотори издаваха вече само глух тътен. Наземен екипаж нагласяваше задвижваната е мотор стълба. През малките прозорци на кабината се виждаха слабо осветените пилоти. Малко встрани, под сянката на самолета бе спрял Ролс-Ройсът на Джон Чен, модел „Силвър Клауд“. Униформеният шофьор, китаец, стоеше до вратата, а близо до него имаше и един полицай.
Вратата на главния салон на самолета се отвори, оттам излезе стюард и поздрави двамата служители от аерогарата, които чакаха на платформата. Той подаде на единия от тях малка чанта с документите на самолета и митническите декларации и те започнаха непринуден разговор. После всички спряха. Почтително. И вежливо поздравиха.
Момичето беше високо, елегантно, изящно и бе американка.
Армстронг тихо подсвирна:
— Бартлет има вкус — промърмори Джон Чен, а пулсът му се ускори.
Наблюдаваха я как слиза по стълбата, и двамата потънали в мъжки размишления.
— Мислиш ли, че е модел?
— Поне така се движи. Може и да е кинозвезда?
Джон Чен се приближи.
— Добър вечер. Аз съм Джон Чен от „Струан“. Чакам Господин Бартлет и господин Чълък.
— О, да, разбира се, господин Чен. Много мило от ваша страна, сър, особено в неделя. Приятно ми е да се запозная с вас. Аз съм Кей Си Чолок. Линк каза, че ако вие…
— Кейси Чълък? — Джон Чен я зяпна. — А?
— Да — отвърна тя с мила усмивка, толерантно отминавайки грешното произношение. — Разбирате ли, инициалите ми са К. С, господин Чен, и оттам започнаха да ме наричат Кейси. — Тя отправи погледа си към Армстронг — Добър вечер. Вие също ли сте от „Струан“? — Гласът й беше мелодичен.
— О… извинете, това, това е полицейски началник Армстронг — заекна Джон Чен като все още се опитваше да се съвземе.
— Добър вечер — каза Армстронг, забелязвайки, че от близо тя е дори по-привлекателна. — Добре дошли в Хонконг.
— Благодаря ви. Началник-отдел? От полицията ли? — нещо щракна в мозъка й, — а, Армстронг. Робърт Армстронг? Шеф на Криминалния отдел на Каулуун?
Той прикри изненадата си:
— Вие сте много добре осведомена, госпожице Чолок.
Тя се засмя:
— Това е част от ежедневието ми, когато отивам на ново място, особено ако е като Хонконг, работата ми изисква да бъда подготвена… затова просто помолих да ми изпратят вашите списъци.
— Ние нямаме публикувани списъци.
— Зная. Но хонконгското правителство издава правителствен телефонен указател, който може да бъде закупен от всеки. Помолих да ми изпратят един от тях. Там има списък на всички полицейски отдели, на шефовете им, заедно с домашните телефони на повечето от тях, както и на останалите правителствени служби. Получих екземпляра чрез вашата хонконгска служба за обществени връзки в Ню Йорк.