Армстронг се чу да казва:
— Ще поговоря за това с него.
— О, благодаря. Много ви благодаря — каза тя, след това се обърна към Джон Чен: — Съжалявам, че ви създавам толкова главоболия, господин Чен. Ще тръгваме ли? — тя понечи да тръгне към изход 16, както и носачът, но Джон Чен посочи своя Ролс.
— Не, насам, госпожице Чъ…, Кейси.
Очите й се разшириха:
— А, митницата?
— Днес ще минем и без нея — каза Армстронг, който явно я харесваше. — Подарък от правителството на Нейно Величество.
— Чувствам се като кралска особа.
— Това влиза в услугата.
Тя се качи в колата. Прекрасен мирис на кожа. И лукс. После забеляза носачът, който с бързи крачки влезе в сградата на летището.
— А багажът ми?
— Не се притеснявайте — рече Джон Чен с раздразнение. — Ще бъда в апартамента ви преди вас.
Армстронг задържа за момент вратата.
— Джон дойде с две коли. Едната за вас и господин Бартлет, а другата за багажа.
— С две коли?
— Разбира се. Не забравяйте, че вече сте в Хонконг.
Той изгледа отдалечаващата се кола. „Бартлет е късметлия“ — помисли си разсеяно и се зачуди защо ли се интересува от нея Специалното разузнаване.
— Просто посрещни самолета и лично провери паспорта й — му бе казал тази сутрин шефът на Специалното разузнаване. — А също и на господин Бартлет.
— Може ли да попитам защо, сър?
— Не, Робърт, не можеш да попиташ защо. Вече не работиш в този отдел — намери си топло местенце в Каулуун. Съвсем синекурна длъжност, нали?
— Да, сър.
— Освен това, Робърт, най-учтиво те моля да не забъркаш някоя каша довечера — може да са замесени доста големи имена. Създаваме си сума неприятности, за да ви държим в течение на това, което правят тези гадове.
— Да, сър.
Армстронг въздъхна докато се изкачваше по стълбата, следван от сержант Лий. Дю не ло мо на всички висши офицери и особено на шефа на Специалното разузнаване.
Горе на стълбата ги чакаха един от митничарите и Свенсен.
— Добър вечер, сър — каза митничарят. — Всичко на борда е тип-топ. Има един 38-и калибър с неотворена кутия със сто патрона, които са част от припасите. Един пистолет Верей Лайт. Освен това три ловджийски пушки и една дванадесети калибър с муниции, собственост на господин Бартлет. Всичко е записано в митническата декларация, а аз ги проверих. Има един заключен шкаф с оръжие в главния салон. Ключът от него е в капитана.
— Добре.
— Ще имате ли още нужда от мен, сър?
— Не, благодаря. — Армстронг взе митническата декларация и започна да я разглежда. Много вино, цигари, тютюн, бира и концентрати. Десет каси „Дом Периньон“ 59, петнадесет „Пюлини Монтраше“ 53, девет „Шато О’Брион“ 53. — А няма ли „Ротшилд“ 1916, господин Свенсен? — каза той с лека усмивка.
— Не, сър — захили се Свенсен. — През 16-а реколтата е била доста лоша. Но има половин каса от 1923. На следващата страница е.
Армстронг обърна листа. Бяха изброени още вина и пури.
— Добре — рече той. — Разбира се, всичко това ще бъде задържано на митницата, докато сте тук.
— Да, сър. Аз вече го заключих, а вашият човек го запечата. Каза, че няма нищо против да оставим едно кашонче бира в хладилника.
— Ако собственикът иска да внесе някои от тези вина, просто ми се обадете. Няма никакви проблеми, а просто малък принос към долното чекмедже на Нейно Величество.
— Сър? — Свенсен бе смутен.
— А? О, това е английски каламбур. Става въпрос за най-долното чекмедже в скрина на една дама, където тя прибира нещата, от които ще има нужда по-късно. Извинете. Паспортът, ако обичате. — Паспортът на Свенсен беше канадски. — Благодаря.
— Ще ми позволите ли да ви запозная с господин Бартлет? Той ви очаква.
Свенсен влезе пръв в самолета. Обзавеждането бе елегантно и семпло. Вдясно от коридорчето имаше малко предверие с пет-шест меки кожени кресла и диван. Останалата част от самолета към опашката бе отделена с голяма врата. В едно от креслата дремеше стюардеса, оставила куфарите до себе си. Вляво бе вратата на пилотската кабина. Беше отворена.
Командирът и първият помощник-пилот седяха вътре и все още се занимаваха с документацията.
— Извинете. Това е полицейски началник Армстронг — каза Свенсен и се отдръпна встрани.