Той огледа стаята. Беше просторна, с ширината на самолета. В дъното имаше къс коридор, който водеше към две кабини и две тоалетни. Завършваше с врата, зад която, според него, бе апартаментът.
Помещението бе обзаведено като комуникационен център. Телекс, възможности за международна телефонна връзка, вградени пишещи машини. На напречната стена бе монтиран светещ часовник с времеви пояси на целия свят. Шкафове с документация, с ксерокс и вградено бюро покрито с кожа, което бе затрупано с документи. Полици с книги: данъчни, няколко с меки корици, останалите бяха с военна тематика — за генерали или от генерали. Десетки книги. Уелингтън, Наполеон, Патън, „Поход в Европа“ на Айзенхауер, „Военното изкуство“ на Сън Цу…
Едно „Заповядайте, сър“ прекъсна огледа му.
— О, благодаря ви, Свенсен. — Той пое чашата кафе и сложи малко сметана.
Свенсен поднесе на Бартлет току-що отворена кутия бира, взе празната и отново излезе, затваряйки вратата след себе си. Бартлет отпи малко докато препрочиташе онова, което бе написал и после натисна звънеца. Свенсен влезе веднага.
— Кажи на Джанели да помоли кулата да изпратят това.
Свенсен кимна и излезе. Бартлет отпусна рамене и направи едно кръгче на въртящия се стол:
— Извинете… трябваше да го изпратя веднага.
— Не се притеснявайте, господин Бартлет. Молбата ви да останете тук тази нощ е удовлетворена.
— Благодаря… много ви благодаря. А може ли и Свенсен да остане с мен? — Бартлет се ухили. — Не съм добра домакиня.
— Добре. Колко време ще остане тук самолетът ви?
— Зависи от утрешната ни среща, господин началник. Надяваме се да започнем бизнес със „Струан“. Седмица, десет дни.
— В такъв случай утре ще трябва да преместите самолета оттук. В 16:00 часа пристига още един VIP-полет. Казах на командир Джанели да се обади на Наземния контрол преди 14:00 часа.
— Благодаря. Винаги ли шефът на криминалния отдел на Каулуун се занимава с паркирането на самолетите?
Армстронг се усмихна:
— Обичам да знам какво става в моя отдел. Досаден, но твърдо установен навик. Тук не кацат често частни самолети, нито пък господин Чен посреща лично някого. Искаме да помогнем, ако можем. „Струан“ притежава по-голямата част от това летище, а Джон е мой личен приятел. Отдавна ли го познавате?
— Бяхме известно време заедно в Ню Йорк и Ел Ей и много го харесах. Вижте, господин началник, този самолет е моят…
Един от телефоните иззвъня. Бартлет го вдигна:
— О, здравей, Чарли, какво става в Ню Йорк?… Господи, това е страхотно. Колко?… Добре, Чарли, купи целия пакет… Да, целия, 200 000 акции… Разбира се, още в понеделник сутринта, веднага щом отворят пазара. Изпрати ми потвърждение по телекса… — Бартлет остави слушалката и се обърна към Армстронг. — Извинете. Вижте, господин началник, това е моят комуникационен център и без него съм загубен. Ще може ли да идвам свободно тук, ако самолетът е паркиран за една седмица?
— Страхувам се, че може да ви се опънат.
— Какво значи това: да, не или може би?
— Това е жаргон и означава трудно. Съжалявам, но службите за сигурност на Кай Так са доста особени.
— Ако трябва да сложите допълнителни постове, ще платя с удоволствие.
— Това е въпрос на сигурност, господин Бартлет, а не на пари. Ще видите, че телефонната мрежа на Хонконг е първокласна. — „И освен това ще бъде доста по-лесно на Специалното разузнаване да следи разговорите ти“ — помисли си той.
— Ако можете да уредите нещо, ще ви бъда много благодарен.
Армстронг отпи от кафето си.
— За първи път ли идвате в Хонконг?
— Да, сър. За първи път идвам в Азия. Най-отдалечената точка, до която съм стигал, е Гуадалканал, през 1943-а.
— В армията ли?
— Сержант, инженерни войски. Строителство — строяхме какво ли не: хангари, мостове, лагери, всичко. Страхотно преживяване. — Бартлет отпи от кутията. — Сигурен ли сте, че не искате да пиете нещо?
— Не, благодаря. — Армстронг довърши кафето си и понечи да се изправи. — Благодаря за кафето.
— А сега може ли аз да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Какъв човек е Дънрос? Йан Дънрос. Шефът на „Струан“?
— Тай-панът ли? — Армстронг спонтанно се изсмя. — Зависи кого питате, господин Бартлет. Никога ли не сте го виждал?
— Не, още не. Ще се срещна с него утре. На обяд. Защо го наричате тай-пан?