— Свен, какво стана с кафето? — Бартлет мина пръв през антрето и влезе в кабинета си. Централната врата в дъното на коридора беше отворена. Армстронг видя част от апартамента, в който имаше голямо легло. Инспектор Томас преглеждаше някакви чекмеджета.
— По дяволите! — измърмори Бартлет.
— Съжалявам — каза Армстронг, — но се налага.
— Това не значи, че ми е приятно, господин началник. Никога не съм обичал непознати да надничат в личния ми живот.
— Да. Съгласен съм. — Полицейският началник махна с ръка на един от цивилните полицаи.
— Сунг!
— Да, сър.
— Ако обичаш, би ли записал този разговор?
— Един момент, нека ви спестя малко време — каза Бартлет. Той отиде до един шкаф с електронна апаратура и натисна две копчета и двукасетъчният дек заработи. Включи микрофона и го остави на масата. — Ще има два записа — един за вас и един за мен. След като вашият човек го напечата може да ми го донесе за подпис.
— Благодаря ви.
— Добре, да започваме.
Изведнъж Армстронг се почувства неловко:
— Ако обичате, бихте ли ми казал какво знаете за незаконния товар, открит в кухината на основния колесник на вашия самолет, господин Бартлет?
— Не вярвам някой от моя екипаж или от моите хора да има нещо общо с това. Доколкото ми е известно, никой от тях не е имал проблеми с властите. А ми е известно твърде много.
— Откога работи при вас?
— От четири години. О’Рурк — от две, а Свенсен — от 58-а, когато купих самолета.
— А госпожица Чолок?
— От шест… почти седем години.
— И тя е главен изпълнителен директор на вашата компания?
— Да. Главен.
— Това е необичайно, нали, господине?
— Да, но няма нищо общо със случая.
— Вие ли сте собственикът на самолета?
— Моята компания — „Пар-Кон индъстрис инкорпорейтид“.
— Имате ли врагове — някой, който много би желал да ви създаде неприятности?
Бартлет се изсмя.
— А кучето има ли бълхи? Човек не може да оглави компания за половин милиард долара, създавайки само приятелства.
— Нямате нито един по-сериозен враг?
— Очевидно. Пренасянето на оръжие е по-специална работа — струва ми се, че е направено от професионалисти.
— Кой знаеше за намерението ви да дойдете в Хонконг?
— Бях запланувал това пътуване още преди два-три месеца. Знаеше управителният съвет и персоналът, изготвящ програмата ми. — Бартлет сбърчи чело. — Това не беше някаква тайна. Нямаше причини. — После добави: — Разбира се, знаеха и Струан… съвсем точно. Поне от две седмици. Всъщност потвърдихме датата на 12-и по телекса, точен час на излитане и точен час на кацане. Исках да пристигна по-рано, но Дънрос каза, че му е по-удобно понеделник, 19-и, което значи днес. Може би трябва да попитате него.
— Ще го направя, господин Бартлет. Благодаря ви, сър. Засега това е достатъчно.
— Господин началник, искам да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против. Какво е наказанието за контрабанда на оръжие?
— Десет години, без право на освобождаване под гаранция.
— Каква е стойността на този товар?
— За подходящия купувач е безценен, защото никой няма достъп до никакво оръжие, абсолютно никакво.
— А кой е подходящият купувач?
— Всеки, който иска да вдигне бунт, въстание или да извърши масови убийства, банкови обири, или престъпление, от какъвто и да е мащаб.
— Комунистите?
Армстронг се усмихна и поклати глава.
— Не е необходимо да стрелят по нас, за да превземат колонията, нито пък да внасят нелегално автомати M14 — имат достатъчно много оръжия.
— Националисти? Хората на Чанг Кай-шек?
— Американското правителство ги снабдява с повече отколкото им е необходимо, господин Бартлет. Не е ли така? Затова те също няма защо да внасят оръжие по този начин.
— Може би някаква банда?
— Нашите банди не водят престрелки помежду си. Триадите, както ги наричаме, разрешават споровете помежду си по разумен, цивилизован китайски маниер — с ножове, пики или други бойни сечива, както и с анонимни обаждания в полицията.
— Сигурен съм, че го е направил някой от „Струан“. Там ще намерите отговора на загадката.
— Може би. — Армстронг се изсмя странно. — Може би. А сега моля да ме извините…