— Надявам се, че няма да се проваля — каза учтиво той.
Ненавиждаше братовчед си, а вълнението му беше огромно, тъй като най-после бе получил наградата, за която се бе трудил толкова дълго и за която бе заложил толкова много.
— Няма. Не и ти — каза стегнато старецът. — Премина през проверка и освен това си се стремил към този пост, откакто се помниш. А?
— Да — отвърна Дънрос. — Опитвах да се подготвя за него. Изненадан съм само от това, че ми го предаде.
— Дава ти се най-висшата власт над „Струан“ не защото имаш това право по рождение — това само те направи един от кандидатите във Вътрешния съвет, — а защото мисля, че си най-способният. Ти беше мой съучастник и натискаше и блъскаше от години. Това е така, нали?
— „Струан“ има нужда от промяна. Нека погледнем истината в очите: „Ноубъл хаус“ е в пълен безпорядък. Вината не е само твоя. Първо беше войната, после Корея, след това Суец — в продължение на няколко години просто не ти вървеше. Ще ни трябват години, за да се възстановим. Ако Куилън Горнт — или който и да е от нашите двадесет врагове — знаеше и половината от истината, знаеше докъде са стигнали запорите върху имуществото ни, ще бъдем удавени в безполезните ни акции само за една седмица.
— Акциите ни са добри — не са безполезни! Преувеличаваш — както обикновено!
— Струват двадесет цента към долара, защото капиталът ни е недостатъчен, нямаме голям паричен оборот и сме наистина в смъртна опасност.
— Глупости!
— Мислиш ли? — за първи път Дънрос повишаваше глас. — „Ротуел-Горнт“ могат да ни погълнат само за месец, ако знаеха стойността на нашите приходи, сравнена с тази на неотложните ни дългове.
Старецът го изгледа, без да му отговори. После каза:
— Това е временно. Сезонно и временно.
— Глупости! Много добре знаеш, че ми предаваш поста си, защото съм единственият човек, който може да оправи бъркотията, оставена от вас — от теб, от баща ми и от твоя брат.
— Да, залагам на това, че ще се справиш. Това е съвсем вярно — отвърна гневно Аластър. — Ти наистина носиш в себе си достатъчно от кръвта на Дявола Струан, за да бъдеш господар, ако имаш мозък в главата си.
— Благодаря ти. Признавам, че няма да се спра пред нищо. И след като това е нощта на истината, мога да ти кажа защо винаги си ме мразел, защо ме мразеше и собственият ми баща.
— Моля?
— Защото оцелях от войната, а синът ти — не. Твоят племенник, Линбар, последният Струан от рода ти, е мило момче, но не го бива за нищо. Аз оцелях, но бедните ми братя не успяха и това все още побърква баща ми. Това е истината, не мислиш ли?
— Да — каза Аластър Струан. — Да, за съжаление е така.
— А аз не съжалявам. И не се страхувам от нищо. Баба Дънрос се е погрижила за това.
— Здравейте, тай-пан — каза усмихнато Клаудия Чен, щом се отвори вратата на асансьора. Тя бе приятна, сивокоса евроазиатка, към шестдесет и пет и седеше зад огромно бюро — мебел, която се набиваше в очи във фоайето на двадесет и първия етаж. Работеше в „Ноубъл хаус“ от четиридесет години, а двадесет и пет от тях — единствено за тай-пановете му. — Не хо ма? Как сте?
— Хо, хо — отвърна той разсеяно. — Добре. — И продължи на английски: — обади ли се Бартлет?
— Не. — Тя се намръщи. — Не се очаква да дойде преди обяд. Искате ли да се опитам да се свържа с него?
— Не, няма значение. А какво стана с разговора ми с Фостър в Сидни?
— И това не е включено в програмата. Както и разговорът ви с господин Макструан в Единбург. Притеснява ли ви нещо? — попита тя, тъй като веднага усети настроението му.
— Не, няма нищо. — Отърси се от своята напрегнатост, мина покрай бюрото, влезе в кабинета си. Тя затвори вратата и седна наблизо с бележник в ръка.
— Точно си припомних моя голям ден — каза той. — Денят, в който поех властта.
— О. Джос, тай-пан.
— Да.
— Джос — повтори тя — а и беше доста отдавна.
Той се засмя:
— Отдавна ли? Четиридесет живота. Минали са едва три години, а целият свят се промени и всичко става толкова бързо. Какви ли ще бъдат следващите няколко години?
— Все такива, тай-пан. Разбрах, че на входа сте се срещнали с Кейси Чолок.
— Кой ти каза? — попита той остро.
— Всемогъщият добър Господ, тай-пан, не мога да разкрия източниците си. Но разбрах, че сте се загледал в нея и тя се е загледала във вас. А?