— Ще кажа на Джон да ти се обади. Някъде около обед.
— Ще се прибера най-рано в пет. Щом ми падне, ще си получи заслуженото за това, че не му пука. Благодаря и извинявай за безпокойството. Чао.
— Чао — Дънрос затвори телефона и въздъхна. — Чувствам се като някаква скапана бавачка.
— Поговорете с бащата на Джон, тай-пан — каза Клаудия Чен.
— Говорил съм. Веднъж. И ми стига. Вината не е само на Джон. Тази жена е способна да подлуди всекиго. — Той се усмихна. — Но и аз мисля, че страхотно се е напушила — този път Джон ще трябва да се изръси за един пръстен със смарагд или поне за едно палто от норка.
Телефонът отново иззвъня. Клаудия го вдигна:
— Ало, кабинетът на тай-пана! Да? О! — Радостта изчезна от лицето й, тя се стегна. — Един момент, ако обичате. — Тя натисна бутона. — Хиро Тода от Йокохама иска да говори лично с вас.
Дънрос знаеше отношението й към него, знаеше омразата й към японците и неодобрението й, че „Ноубъл хаус“ поддържа връзки с тях. Той също никога нямаше да може да прости на японците онова, което бяха сторили на Азия по време на войната и на онези, които бяха покорили. Мъже, жени и деца. Лагерите и безсмислените убийства. Нямаше нищо против войниците. Против нито един от тях. Войната си е война.
Неговата война беше против германците. Но Клаудия бе преживяла войната тук, в Хонконг. По време на японската окупация тя не бе лежала в затвора „Стенли“ заедно с всички цивилни европейци, защото бе евроазиатка. Заедно със сестра си и брат си се опитала да помогне на военнопленниците, внасяйки скришом в лагера храна, лекарства и пари. Японската военна полиция, Кампейтай, я заловила. Оттогава не можеше да има деца.
— Да кажа ли, че ви няма? — попита тя.
— Не. — Преди две години Дънрос бе вложил огромен капитал в „Тода шипинг индъстрис ъф Йокохама“ за строежа на два гигантски товарни кораба. Те трябваше да попълнят флота на „Струан“, голяма част от който бе унищожен по време на войната. Бе избрал тази японска корабостроителница, защото тя предлагаше най-доброто качество при най-изгодни условия, даваше гаранция за доставката и всичко останало, което британските корабостроителници не можеха да предложат. Освен това знаеше, че е време всичко да бъде забравено. — Ало, Хиро — той имаше добро отношение специално към този човек. — Радвам се да те чуя. Как е в Япония?
— Моля да ме извиниш за безпокойството, тай-пан. В Япония всичко е наред, въпреки че е горещо и влажно.
— Как върви работата по моите кораби?
— Идеално, тай-пан. Всичко е точно както сме се разбрали. Просто исках да те уведомя, че в събота сутрин пристигам в Хонконг по работа. Ще бъда там през уикенда, а после продължавам за Сингапур и Сидни. Ще се върна в Хонконг точно навреме за окончателното уреждане на сделката. Все още ли имаш намерение да идваш в Йокохама, за да присъстваш на пускането на двата кораба?
— Да, със сигурност. В колко часа каца самолетът ти в събота?
— В 11:10, Японски авиолинии.
— Ще изпратя кола да те посрещне. Какво ще кажеш, да дойдеш направо в Хепи вели на конните надбягвания? Можеш да обядваш с нас, а след това колата ми ще те закара до хотела? Ще отседнеш във „Виктория енд Албърт“, нали?
— Този път — в хонконгския Хилтън. Тай-пан, моля да ме извиниш, не искам да ти създавам затруднения, много съжалявам.
— Това е нищо. Ще изпратя някой от хората ми да те посрещне. Вероятно Ендрю Гавалан.
— Много добре. Благодаря ти, тай-пан. С нетърпение очаквам да те видя и още веднъж извинявай за безпокойството.
Дънрос затвори телефона. „Интересно защо се обади? Каква ли е истинската причина? — питаше се той. — Хиро Тода, главен директор на най-преуспяващия корабостроителен комплекс в Япония не прави нищо внезапно или необмислено.“
Дънрос са замисли за приключването на сделката за корабите и за трите предстоящи плащания от по два милиона, които трябваше да бъдат извършени на 1-и, 11-и и 15-и септември, а остатъкът след деветдесет дни. Общо дванадесет милиона щатски долара, с които в момента не разполагаше. Или подписаният договор за даване под наем на корабите, който беше необходим за изплащане на банковия заем, който той все още не бе получил.
— Няма значение, всичко ще се уреди.
— За тях — да — каза Клаудия. — Знаете ли, нямам им доверие, тай-пан. Нито на един.
— Не си справедлива, Клаудия. Те се опитват да постигнат с икономически средства онова, което не успяха да постигнат с военни.