— Чудя се дали ще го хванат — промърмори Крос.
— Кого?
— Джоузеф Йу.
— Много се надявам — каза Съндърс. — Защо, по дяволите, бягат тия учени? Отвратително! Единственото смислено обяснение е, че професорът ще издигне китайската ракетна техника до стратосферата, а от това Съветите тръпки ще ги полазят. Много хитро, ако питаш мен. Ако Китай и Съюзът се скарат, от това ще спечелим ние — той се отпусна по-удобно на седалката на колата, тъй като го болеше гърбът. — Роджър, не мога да рискувам Дънрос да публикува този шифър или да задържи копие у себе си.
— Да.
— Той се мисли за прекалено умен, твоят тай-пан. Ако се разбере, че А. М. Г. ни е изпратил шифровано съобщение, и ако Дънрос притежава такава феноменална памет, каквато се предполага, той е белязан. Нали?
— Да.
Стигнаха навреме до ресторант „Скайлайн“. Крос бе разпознат мигновено и веднага им бе освободена една дискретна маса до бара. Докато Съндърс поръчваше алкохол и още кафе, Крос се обади да изпратят двама агенти, един британец и един китаец. Те пристигнаха много бързо.
Няколко минути преди един часа влезе Дънрос. Двамата го проследиха с поглед, докато отиваше до най-хубавата маса, воден от оберкелнера, след него опашка от сервитьори, а там вече го чакаше шампанско в сребърна кофичка.
— Добре ги е тренирало копелето, а?
— А ти не би ли? — попита Крос. Очите му обходиха залата и се спряха. — Роузмънт е тук! Да не би да е съвпадение?
— А ти как мислиш?
— А, виж там. В онзи ъгъл. Това е Винченцо Банастазио. Китаецът, дето е с него, е Вии Сии Нгъ. Може би тях следят.
— Може би.
— Роузмънт е хитър — каза Крос. — Бартлет е ходил и при него. Може би наистина Банастазио е този, когото следят.
Армстронг им докладва за разговора си с Бартлет относно Банастазио. Започнаха още по-усилено наблюдение на американеца.
— Между другото, разбрах, че е наел хеликоптер за Макао в понеделник.
— Трябва да го отмениш.
— Вече го направих. Повреда в двигателя.
— Добре. Предполагам, че разказаното от Бартлет за Банастазио го оневинява, нали?
— Може би.
— Продължавам да мисля, че е по-добре да си замина в понеделник. Да. Интересно, а, че секретарката на Дънрос е имала среща с нашия… Боже мили, каква жена — възкликна Сандърс.
Момичето вървеше след оберкелнера. И двамата мъже бяха силно изненадани, когато се спря до масата на тай-пана, усмихна се, направи поклон и седна.
— За Бога! Мисис Гресенхоф е китайка? — ахна Съндърс. Крос бе вперил поглед в устните им.
— Китайците не се покланят така. Тя е японка.
— Откъде се взе, по дяволите?
— Може би има и други гости. Мож… о, Боже!
— Какво?
— Те не говорят на английски. Сигурно на японски.
— Дънрос говори японски?
Крос го погледна.
— Да, японски. И още немски, френски, три китайски диалекта и поносим италиански.
Съндърс го изгледа в отговор.
— Неодобрението ти е неуместно, Роджър. Аз изгубих сина си на НКВ „Уелският принц“, брат ми умря от глад на Бирманския път, затова не ми излизай с някакви лицемерни глупости по този въпрос и все пак за мен тя е страхотна жена.
— Това поне показва известна търпимост.
Крос се извърна да огледа Дънрос и момичето.
— Ти си воювал в Европа, нали?
— Аз не съм преставал да воювам, Едуард — усмихна се Крос, комуто сентенцията се хареса. — Втората световна война е минала работа. Съжалявам за близките ти, но сега Япония вече не ни е враг, а съюзник, единственият ни истински съюз в Азия.
Почакаха половин час. Крос въобще не успя да разчете устните им.
— Тя трябва да е Гресенхоф — каза Съндърс. Крос кимна.
— Да тръгваме тогава. Няма смисъл да чакаме. Да идем да хапнем риба с пържени картофи.
Тръгнаха си. Британецът и китаецът — агенти на СИ — останаха да чакат търпеливо, без да имат възможност да чуят за какво си говори Дънрос с момичето и му завиждаха, както и много други в тази стая — защото е тай-пан и заради нея.
— Gehen Sie? — попита на немски Рико. — Заминавате ли?
— За Япония ли, Рико-сан? О, да — отговори Дънрос на същия език, — по следващата седмица. Ще получаваме нов супертоварен кораб от корабостроителниците „Тода“. Говорихте ли вчера с Хиро Тода?