— Не искам да ви притеснявам.
Дънрос забеляза, че Рико говори бавно и отчетливо, за да го улесни.
— Мислите ли да пътувате някъде?
— В понеделник може би ще се върна в Япония, после… после не знам. Вероятно обратно в Швейцария, макар че нямам никаква причина да се връщам там, къщата, в която живеехме, беше под наем. Животът ми като мисис Гресенхоф приключи със смъртта на мъжа ми. Сега би трябвало отново да стана Рико Анджин. Кармата си е карма.
— Да — повтори той, — кармата си е карма.
Бръкна в джоба си и извади опаковано пакетче.
— Това е подарък от „Ноубъл хаус“ в знак на благодарност за положените от вас усилия и за изморителното пътуване, което предприехте заради нас.
— О. О, благодаря ви, но за мен това беше чест и удоволствие — поклони се Рико. — Благодаря ви. Мога ли да го отворя сега?
— Може би по-късно. Това е нефритен медальон, но в кутийката има и поверителен плик, който вашият съпруг държеше да получите и който е само за вашите очи, не и за тези, които ни заобикалят.
— А. Разбирам. Наистина — тя отново се поклони. — Толкова съжалявам, моля да ме извините за глупостта.
Дънрос й се усмихна.
— Не и глупост, в никакъв случай, само красота.
По лицето й изби руменина и тя отпи от кафето си, за да я прикрие.
— Пликът запечатан ли е, тай-пан?
— Да, съгласно неговите инструкции. Знаете ли какво има вътре?
— Не. Само… мистър Гресенхоф ми каза само, че ще получа от вас запечатан плик.
— Каза ли ви защо? Или какво трябва да направите с него?
— Един ден някой ще дойде да го поиска.
— Име?
— Съпругът ми ми каза, че никога не трябва да разкривам това име, дори и на вас. Никога. Всичко друго мога да ви кажа, но не и… това. Много съжалявам, моля да ме извините.
Дънрос се намръщи.
— И вие трябва само да му го дадете?
— На него или на нея — отговори тя любезно. — Да, когато ми го поискат, не и преди. Мистър Гресенхоф ми каза, че след като пликът бъде предаден, този човек ще си върне един дълг. Благодаря ви за подаръка, тай-пан. Ще го пазя.
Сервитьорът дойде и му наля остатъка от шампанското, после пак се отдалечи.
— Как мога да се свързвам с вас в бъдеще, Рико-сан?
— Ще ви дам три адреса и телефона, на които можете да ме намерите, един в Швейцария и два в Япония.
— Ще бъдете ли в Япония по следващата седмица?
Рико го погледна и дъхът му секна от красотата й.
— Да. Ако вие пожелаете — отвърна тя.
— Много.
72
„Сий уич“ бе пуснала котва недалеч от пристанището Ша Тин, където акостираха за обяд. Веднага щом пристигнаха, готвачът, Кейси и Питър Марлоу слязоха на брега, за да подберат под ръководството на Горнт скаридите и рибата за обяд направо от цистерните с морска вода на кея. После от шумния пазар купиха пресни плодове. Менюто включваше бързо изпържени скариди с хрупкаво цветно зеле. Риба, натъркана с чесън и изпържена в тиган, която беше сервирана с разнообразни китайски зеленчуци.
Обядът премина сред смях, китайките бяха забавни и щастливи. Всички говореха някакъв повече или по-малко солен английски, Дънстън Бар беше невероятно смешен, другите също се включиха в шегите и Кейси си помисли колко по-различни от обикновено са мъжете. По-невъздържани и момчешки настроени и това й се стори тъжно. Разговорът премина на делови въпроси и за тези няколко кратки часа тя научи за хонконгските методи на работа много повече, отколкото от всичките книги, които беше прочела. Все по-ясно й ставаше, че един външен човек трудно би се добрал до богатство и власт в Хонконг.
— О, вие ще се справите много добре тук, Кейси, ти и Бартлет — й каза Дънстън Бар. — Стига да играете по тукашните правила и данъчни структури, а не по американските, прав ли съм, Куилън?
— В известен смисъл. Ако тръгнете с Дънрос и „Струан“ — стига те да просъществуват като реалност до другия петък — ще обирате по малко мляко, но не и каймак.
— Ако тръгнем с теб, по-добре ли ще ни бъде?
Бар се засмя:
— Много по-добре, Кейси, но пак ще обирате само мляко, без каймак.
— Да кажем, Кейси, че при нас млякото ще бъде с по-голяма масленост — каза дружелюбно Горнт.