— Ние сме експлоатираните, вие — експлоататорите. Както в Чанги.
— Спри тая развалена плоча, Грей! Чанги беше друг свят, друго място и друго време и…
— Беше същото като навсякъде. Имаше господари и подчинени, работници и такива, които печелеха, на техен гръб. Като тебе и Царя.
— Глупости!
Кейси беше близо до Грей и протегна ръка към него.
— Хайде да пием кафе, а?
— Разбира се — отвърна той. — Но първо го попитайте, Кейси.
Грей продължаваше упорито да държи на своето, защото съзнаваше, че най-после бе успял да притисне до стената своя неприятел, и то пред господарите му.
— Мистър Горнт, попитайте го, а? И вие… Разкажи им тогава как Царя купуваше от някой нещастник я часовник, я пръстен или писалка, единствената вещ, която му беше останала, купуваше я на безценица, а я продаваше скъпо, без да казва, и мамеше в цената, мамеше, винаги мамеше! А?
Питър Марлоу го изгледа в отговор.
— Прочети книгата ми. В нея…
— Книгата ли? — Грей пак се изсмя подигравателно. — Кажи им, закълни се в честта си на джентълмен, в честта на баща на семейството си, с която толкова се гордееш — мамеше ли Царя, или не? В честта си! А?
Почти парализирана от ужас, Кейси видя как Питър Марлоу сви юмрук.
— Ако не бяхме гости тук — изсъска той, — щях да разкажа на всички какво лайно беше ти в действителност!
— Да гниеш в ада дано…
— Е, стига толкова — изкомандва Горнт и Кейси си отдъхна с облекчение. — За последен път ви казвам, оставете този въпрос на мира!
Грей откъсна очи от Марлоу.
— Добре. Дали ще мога да си хвана такси в селото? Мисля, че ще е по-добре да се прибера сам, ако нямате нищо против.
— Разбира се — отговори Горнт, като си придаде подходящо тъжно изражение, зарадван, че Грей беше предложил същото, което и той се канеше да направи, колкото се може по-меко. — Но разбира се — добави той, нанасяйки смъртоносния удар, — вие бихте могли да си стиснете ръцете с Марлоу като джентълмени и да забравите за т…
— Като джентълмени? Не, благодаря. Нагледал съм се на джентълмени като Марлоу. Джентълмени? Да благодарим на Бога, че Англия се променя и скоро отново ще попадне в добри ръце — и британското оксфордско произношение повече няма да бъде неизменен белег за произход и способности, никога вече. Ние ще променим лордовете и ако остане на мене…
— Да се надяваме, че няма! — обади се Пагмайър. Горнт твърдо каза:
— Паг! Време е за кафе и портвайн! — Той хвана приятелски Грей за ръката: — Бихте ли ни извинили за момент…
Качиха се на палубата. Бъбренето на китайките секна за момент. Тайно гордеещ се със себе си, Горнт поведе Грей и слезе с него на пристана. Всичко се подреждаше много по-добре, отколкото бе предполагал.
— Съжалявам за това, мистър Грей — извини се той. — Нямах никаква представа, че Марлоу… Отвратително! Е, човек никога не знае, нали?
— Той е копеле, винаги е бил и винаги ще си остане копеле — той и гадният му приятел янки. Ненавиждам и янките! Време е да скъсаме с тия лекета!
Горнт лесно намери такси.
— Настина ли няма да промените решението си, мистър Грей?
— Не, благодаря.
— Извинявам се за Марлоу. Той ви предизвика. Кога си заминава търговската комисия?
— Рано сутринта.
— Ако мога да направя нещо за вас тук, само ми кажете.
— Благодаря. Дръннете ми едно телефонче, като дойдете в Англия.
— Благодаря, непременно и благодаря, че дойдохте — той плати предварително за таксито и махна учтиво, като тръгваше. Грей не се обърна.
Горнт се усмихна.
„Гадното копеле ще се окаже полезен съюзник в идните години“ — мислеше си весело той по обратния път.
Повечето от останалите гости бяха на палубата и пиеха кафе и алкохол, Кейси и Марлоу стояха настрани.
— Ама че гадно копеле! — провикна се Горнт за всеобщо, одобрение. — Ужасно съжалявам за това, Марлоу, този нещастник…
— Не, вината е моя — прекъсна го Марлоу, видимо разстроен. — Съжалявам, много ми е неприятно, че си тръгна.
— Не е необходимо да се извиняваш. Въобще не трябваше да го каня благодаря ти, че беше толкова въздържан, той явно те предизвика.
— Точно така — потвърди Пагмайър и останалите се съгласиха. — Ако бях на твое място, щях да му фрасна един. Каквото и да е било, вече е минало.