— О, да — каза бързо Кейси, — какъв ужасен човек! Куилън, ако не го беше прекъснал, Грей щеше…
— Стига за тоя идиот — прекъсна я сърдечно Горнт. — Дайте да го забравим, да не му позволяваме да провали чудесния ни следобед — прегърна Кейси през раменете. — А?
Видя възхищението в очите й и с радост разбра, че напредва бързо.
— Доста е студено за къпане. Дали да не се връщаме полека към къщи?
— Чудесно! — обади се Дънстън Бар. — Аз ще подремна малко.
— Страхотна идея! — засмя се някой. Присъединиха се и момичетата, но смехът беше принуден. Всички бяха още разстроени и Горнт го почувства осезаемо.
— Първо малко коняк! Марлоу?
— Не, благодаря.
Горнт го погледна внимателно.
— Слушай, Марлоу — каза той съчувствено и всички млъкнаха. — Ние всички сме видели доста от живота и от Азия, за да разберем, че каквото и да си направил, е било за добро, не за лошо. Това, което каза, беше правилно. Чанги е било нещо различно, с различни проблеми. Паг е лежал три години и половина в затвора „Станли“ — на остров Хонконг, Кейси. Аз самият едва се измъкнах от Шанхай с окървавени ръце. Джейсън е бил пленен от нацистите след Дюнкерк и няколко години животът му е висял на косъм. Дънстън е действал в Китай — той отдавна е в Азия и знае. Нали?
— О, да — отговори тъжно Дънстън Бар. — Кейси, за да оцелее в една война, човек понякога трябва и да прекрачва правилата. Що се отнася до черната борса, Марлоу, аз съм съгласен с теб, повечето пъти човек трябва да изхожда от времето и мястото. Благодаря на Бога, че аз самият не попаднах в плен. Едва ли щях да оцелея, най-вероятно не — той отново си наля портвайн от гарафата, смутен от истините, които изрече.
— Какво представляваше в действителност Чанги, Питър? — зададе Кейси въпроса, който интересуваше всички.
— Трудно е да се каже — отвърна Марлоу. — Това беше най-пълното отрицание на живота, което човек може да си представи. Отпускаха ни по четвърт фунт сух ориз дневно, малко зеленчуци и по едно яйце на седмица. Понякога в супата… плуваше късче месо. Беше по-различно, това е всичко, което мога да кажа. Повечето от нас никога по-рано не бяха виждали джунгла, камо ли китайска или японска, а и да изгубиш война… Бях едва 18-годишен, когато попаднах в Чанги.
— Божичко, не мога да понасям японците, просто не мога! — възкликна Пагмайър и останалите закимаха.
— Но това всъщност не е честно. Те просто играеха играта по техните си правила — възрази Питър Марлоу. — От японска гледна точка беше нормално. Спомнете си колко добри войници бяха те, как се бореха и почти никога не позволяваха да ги пленят. По техните закони с попадането си в плен ние губехме честта си — той потрепери. — Чувствах се опозорен и още се чувствам.
— Това не е правилно, Марлоу — обади се Горнт. — Тук не може да се говори за безчестие. Въобще.
Кейси, която стоеше до Горнт, го докосна леко с ръка.
— О, да. Той е прав, Питър. Наистина.
— Да. Ами Грей, какво по дяволите го накара да се нахвърли така върху теб?
— Всичко и нищо. Беше го обзела някаква мания да прилага лагерните закони — а това бяха японски закони — което мнозина от нас намираха за глупаво. Както ви казах, в Чанги беше съвсем различно, офицерите и войниците бяха затворени заедно, нямаше нито писма от къщи, нито храна, около нас две хиляди мили окупирана от врага територия, малария, дизентерия и много смърт. Грей мразеше този мой американски приятел, Царя. Вярно, че Царя беше много хитър търговец и се хранеше добре, за разлика от останалите, пиеше кафе и пушеше фабрични цигари. Но със своя ум той ни спаси от смърт. Дори и Грей. Дори и него спаси. Сигурен съм, че омразата на Грей го караше да живее. Царя хранеше почти целия американски контингент — около 30 души, офицери и войници. О, те си го отработваха, по американски, но въпреки това без него щяха да загинат. И аз щях. Знам — Питър Марлоу потрепери. — Джос. Карма. Живот. Май сега ще си пийна малко коняк.
Горнт му наля.
— А какво се случи с този човек, когото наричаш Царя? След войната?
Пагмайър се засмя:
— Един такъв търговец в нашия лагер после стана шибан милионер. И с Царя ли се случи същото?
— Не знам — отговори Питър Марлоу.
— Не си ли го виждал повече, Питър? — попита изненадана Кейси. — Не сте ли се срещали, като се върнахте от Щатите?