— О, да.
Бартлет си спомни как се загледаха отново в мрачната постройка, под която вълните се разбиваха в скалите, парфюмът й го обгръщаше, тя се бе облегнала на него и той усещаше топлината й, щастлив, че е жив и не е бил сред онези войници.
— Твоят замък Ток сякаш е излязъл от филмите. Била ли си в него?
— Не. Но казват, че има оръжейни и подземни тъмници и че е копие на истински френски замък. Принадлежеше на стария сър Ча-сен Ток, строителя Ток. Той беше мултимилионер, направил цяло състояние от калай. Разправят, че като станал на петдесет години, някаква врачка му казала да започне да строи „голям замък“, иначе щял да умре. И започнал да строи на десет различни места, три в Хонконг, един близо до Ша Тин и много в Малая. Замъкът Ток е последният, който построил. Тогава бил на 89 години, все още здрав и силен, като мъж на средна възраст. Казват, че след този замък казал „стига“. Само след — един месец умрял и предсказанието на врачката се сбъднало.
— Измисляш си, Орланда!
— О, не Линк, иначе щях да ти кажа. Но кое е истина и кое — лъжа? Кой може да каже, скъпи?
— Знам, че съм луд по теб.
— О, Линк, и аз.
Минаха покрай Абърдийн, двамата заедно в топлата кола, ръката му беше обгърнала раменете й, косата й леко докосваше дланта му. От време на време тя му показваше къщи и места и часовете минаваха неусетно, очарователни и за двамата. Сега, след като излязоха от заоблачения проход, долу в ниското се виждаше градът. Лампите още не бяха запалени, макар че тук-там покрай водата вече светеха огромните цветни неонови реклами.
Движението беше натоварено, по стръмните планински пътища в канавките се стичаше вода, беше се натрупала нова кал, примесена с камъни и растителност. Орланда караше умело, без да рискува, и Бартлет се чувстваше в безопасност с нея, макар че шофирането от обратната страна на пътя караше косата му да настръхва на завоите.
— Но ние сме от вярната страна — каза му тя. — Вие карате по обратната.
— Ами. Само англичаните карат вляво. Ти си американка като мене, Орланда.
— Де да бях, Линк, толкова ми се иска.
— Ти си. Говориш като американка, обличаш се като американка…
— Аз си знам каква съм, скъпи.
Той я гледаше. Никога не му беше доставяло такова удоволствие да гледа някого. Нито Кейси, нито някой друг досега. После отново се сети за Билтмън и му се прииска да му извие врата.
„Прати го по дяволите заедно с цялата измет на този свят. Ето какво е Билтмън — и Банастазио също.“
По тялото му премина тръпка. Точно преди обяд му се обади Банастазио с извинение, което всъщност беше нова заплаха.
— Хайде да хапнем някъде двамата, а бебчо? По дяволите, Линк, глупаво е да се караме с теб. Какво ще кажеш да хапнем по една пържола довечера? Знам един ресторант със страхотна скара, „Сан Франциско“, на „Нейтън роуд“.
— Не, благодаря. Имам среща — отвърна му той студено. — Както и да е, ти си каза мнението вчера. Да спрем дотук, а? Ще се видим на годишното събрание на Управителния съвет, ако дойдеш.
— Хей, Линк, това съм аз, старото ти приятелче. Помниш ли как ти се притекохме на помощ, когато ти трябваха ония мангизи. Не ти ли ги дадохме предварително?
— Срещу акции, които са най-добрата инвестиция — най-добрата ви законна инвестиция. За пет години си удвоихте парите.
— Разбира се. А сега искаме и да ни се чува думата, справедливо, нали?
— Не. Не и след вчера. Ами оръжията? — хрумна му изведнъж да попита.
Последва мълчание.
— Какви оръжия?
— Тия, дето бяха в самолета ми. Контрабандните автомати и гранатите.
— Това е нещо ново за мен, бебчо.
— Казвам се Линк, бебчо. Ясно ли е?
Пак мълчание. В гласа на Банастазио се появи стържеща нотка:
— Ясно. А сега за сделката ни. Ще си промениш ли мнението?
— Не. В никакъв случай.
— Не сега, по-късно?
— Не.
Гласът от другата страна замлъкна, последва щракване и безкрайният свободен сигнал. Бартлет веднага се обади на Роузмънт.
— Не се тревожи, Линк. Банастазио отдавна ни е на мушката и в това отношение имаме доста помощници.
— А нещо за оръжията?
— Ти си чист. Военните в Хонконг са оттеглили обвинението си срещу теб. Ще ти бъде съобщено официално утре.
— Открили ли са нещо?