Выбрать главу

— Колкото по-скоро се омъжи първата дъщеря, толкова по-добре. И за нея ще е по-добре друг мъж да й бере гайлето, не ти. Или трябва хубаво да я нашибаш по задника — Дънрос пак се засмя и А Тат се учуди защо ли се смее сега.

— Нещо му е омекнал мозъкът — промърмори тя и се обърна. — Приготвила съм ти малка закуска, преди да тръгнеш.

— Не се притеснявай за ядене… — Дънрос замълча, защото знаеше, че само си губи времето. Чу я да излиза, като си мърмореше, и да затваря вратата след себе си.

Поля се с още студена вода, както беше прав в банята.

„Боже, кога най-после ще спре този отвратителен режим. Така ми се иска да си взема един дълъг горещ душ“ — помисли си той, но умът му все се насочваше към Ейдриън. Изведнъж си спомни съвета на Пенелоуп:

— Кога ще пораснеш, Йан? Тя вече си има свой живот, порасни най-после!

— Опитвам се — промърмори Дънрос, докато се търкаше енергично с хавлията.

Точно преди да заспи бе говорил с жена си по телефона. Тя вече беше в замъка Ейвиърд, Кейти бе останала в лондонската клиника за нови изследвания.

— Другата седмица ще си дойде. Толкова се надявам всичко да е наред.

— Аз поддържам връзка с лекарите, Пен — каза й, че изпраща Гавалан в Шотландия. — Той винаги е искал да отиде там. Както и Кейти, и за двамата ще е по-добре, нали?

— О, чудесно, Йан. Това ще бъде чудесен стимул за тях.

— Могат да се настанят в цялото източно крило.

— О, да. Времето днес е прекрасно, наистина, и къщата е чудесна. Няма ли някаква възможност да отскочиш за няколко дни?

— Затънал съм до гуша в работа, Пен! Чу ли за борсата?

Пенелоуп замълча за секунда и Дънрос си представи как физиономията й се променя, а мислите й се бунтуват безсилно срещу борсата, Хонконг и работата, колкото и да се опитваше да я забрави.

— Да. Сигурно е ужасно — отговори тя с леко променен глас. — Горкичкият. Аластър малко попрекали снощи. Но всичко ще се оправи, нали?

— О, да — отвърна много уверено той, питайки се какво ли ще каже, ако разбере, че трябва лично да гарантира заема на Муртаг, ако го получи. О, Боже, дано стане! Осведоми я за всички новини, после й каза, че А. М. Г. му бе изпратил много интересно съобщение, за което обеща да й разкаже, като се видят, и добави, че пратеникът е една японка с швейцарско поданство. — Доста е хубава!

— Не много, надявам се.

— О, не. Вие с Глена как сте?

— Добре. Дънкън обаждал ли се е?

— Да. Утре пристига — ще го накарам да ти се обади веднага щом дойде. Ами това е, Пен, обичам те.

— Аз също и ми се искаше да си тук. О, как е Ейдриън?

— Все същата. Май са неразделни с тоя Хейпли.

— Не забравяй, че тя вече е голяма, скъпи, и не се тревожи за нея. Просто се опитай и ти да пораснеш.

Дънрос се избърса и погледна отражението си в огледалото, чудейки се дали изглежда по-стар или по-млад за годините си. Не се чувстваше по-различно, откак беше на 19, в университета или по време на войната. След малко си каза:

— Имаш късмет, че си жив, старче. Голям късмет.

Спа тежко и сънува Тип, и точно преди да се събуди, някой го попита в съня му:

— Какво ще правиш?

„Не знам — помисли си той. — Какво доверие мога да имам на този тип Съндърс? Не кой знае колко голямо. Но успях да го стресна със заплахата… не, с обещанието да публикувам единайсетте листчета. И ще го направя, Бог ми е свидетел.

По-добре да се обадя на Тип Ток, преди да тръгна към Плъм. По-добре…“

Чу, че вратата на спалнята пак се отваря, А Тат пресече тихо стаята и застана на прага на банята.

— А, синко, забравих да ти кажа, че долу те чака един варварин.

— О? Кой?

Тя сви рамене.

— Един варварин. Не толкова висок като тебе. Има странно име и е още по-грозен от другите, със сламена коса — порови из джоба си и намери визитката. — Ето.

На нея пишеше „Дейв Муртаг III, Ройъл Белгиум енд Фар Ийст бенк“. Стомахът му се преобърна.

— Откога чака?

— От един час, може и повече.

— Какво? Защо не си ме събудила, за Бога?

— А? Защо не съм те била събудила? — попита язвително А Тат. — Защо? Защо, мислиш? Да не съм глупава? Заради някакъв си чужд дявол? Айейа, кое е по-важно — той да чака или ти да си починеш? Айейа — добави тя презрително и гордо се отдалечи, като си мърмореше. — Като че ли не знам кое е по-добро за тебе?