Последва мълчание.
— От коя дата е официалният документ за „Севрин“, тай-пан?
— Бил е одобрен от някой си Л. Б. на 14 март 1950 г.!
Дълга въздишка. Много дълга.
— Лаврентий Берия?
— Не знам.
Колкото повече се замисляше за този нов ход тай-панът, толкова повече се въодушевяваше, уверен вече, че ако тази информация, подкрепена със съответните доказателства, попадне там, където трябва в Пекин, ще причини отлив в съветско-китайските отношения.
— Възможно ли е да се видят тези документи?
— Да. Възможно е — отвърна Дънрос, като благодареше на предвидливостта си да преснеме информацията, отнасяща се до „Севрин“, от досиетата на А. М. Г.
— А онзи документ за чехословашките разузнавателни служби, за който споменахте?
— Да. Тази част от него, която е у мен.
— Той от коя дата е?
— 6 април 1959 година.
— Значи нашите тъй наречени съюзници винаги са били вълци в агнешка кожа?
— Май да.
— Защо Европа и ония капиталисти в Америка най-после не разберат кой е истинският враг на света?
— Това е малко трудно за разбиране — отговори Дънрос, заел вече изчаквателна позиция.
След кратко мълчание Тип Ток се овладя и продължи:
— Сигурен съм, че моите приятели ще поискат да получат копие от този документ за „Севрин“ и всякакви други доказателства.
Дънрос избърса потта от челото си, но гласът му беше спокоен:
— За мен като Стар приятел ще бъде удоволствие да ви помогна, доколкото мога.
Ново мълчание.
— Един наш общ приятел ми се обади, за да подкрепи молбата ви за кредитиране от страна на „Бенк ъф Чайна“, а преди няколко минути ми съобщиха, че се е обадила и една много влиятелна личност от Пекин и е споменала, че вие напълно заслужавате да ви бъде оказана всякаква помощ — Тип Ток отново замълча и Дънрос си го представи, него и останалите, които вероятно слушаха разговора им, как претеглят казаното, поклащат глава или си стискат ръцете. — Бихте ли ме извинили за момент, тай-пан, някой чука на вратата.
— Искате ли пак да ви позвъня? — предложи веднага Дънрос, за да им даде време да си помислят.
— Не, не е необходимо — само изчакайте за момент, ако нямате нищо против.
Слушалката тропна. В далечината се чуваше радио. Неопределени шумове, които можеха да бъдат и приглушени гласове. Сърцето му биеше лудо. Чакането сякаш продължи вечно. Най-после слушалката бе вдигната.
— Извинете, тай-пан. Моля, изпратете бързо тези копия — ако ви е удобно, още утре след сутрешната ви среща.
— Да, разбира се.
— Моля, предайте моите най-сърдечни поздрави на Дейвид Макструан, като пристигне.
Дънрос едва не изтърва слушалката, но се овладя навреме.
— Сигурен съм, че и той би искал да ви поздравя от негово име. Как е мистър Йу? — попита тай-панът, удряйки напосоки, макар че му се искаше да изкрещи в слушалката: „Ами парите?“ Но трябваше да води преговорите по китайски. Стана още по-предпазлив.
Ново мълчание.
— Добре — отговори Тип Ток, но Дънрос долови друг тон в гласа му. — О, това ми напомня — продължи китаецът. — Мистър Йу ми се обади днес следобед от Кантон. Би искал да се срещне по-рано с вас, още по-следващия понеделник, ако е възможно.
Дънрос се замисли за секунда. По това време щеше да бъде в Япония на преговори с корабостроителниците „Тода“ за цялата им система за купуване и прехвърляне на договори, която сега, след като получи подкрепата на „Фърст сентръл“, имаше големи изгледи за успех.
— Трудно ще ми бъде в понеделник. Следващият би ми бил по-удобен. Мога ли да ви дам потвърждение до петък?
— Да, разбира се. Е, няма да ви задържам повече, тай-пан. — Дънрос вече едва издържаше на напрежението, особено сега, когато достигнаха до последната фаза на преговорите. Той слушаше напрегнато приятния любезен глас на Тип Ток: — Благодаря ви за информацията. Предполагам, че горкият човек ще бъде по залез-слънце на граничния пункт Ло Ву. О, между другото, ако до 9 ч. утре сутринта донесете с мистър Хавъргил и губернатора необходимите документи за кредита, на „Виктория“ веднага ще бъдат прехвърлени половин милиард долара.