— Чел ли сте „Военното изкуство“ на Сън Цу?
— Най-хубавата книга за войната, която съм чел — каза Бартлет ентусиазирано. — По-добра от Клаузвиц или Лидъл Харт, въпреки че е написана петстотин години преди Христа.
— О? — Дънрос се облегна назад, доволен, че са приключили темата, за убийствата.
— Знаете ли, че книгата на Сън Цу е била издадена на френски през 1872 година? Предполагам, че Наполеон я е имал.
— Със сигурност е издадена на руски, и Мао винаги е носел със себе си много изпокъсан от употреба екземпляр — каза Дънрос.
— Чел ли сте я?
— Баща ми ми я набиваше в главата. Караше ме да я чета в оригинал — буква по буква. А след това ме изпитваше много подробно.
Една муха започна да се блъска в прозореца изнервящо.
— Баща ви е искал да станете военен?
— Не. Сън Цу, както и Макиавели, е писал повече за живота, отколкото за смъртта. Повече за оцеляването, отколкото за войната… — Дънрос погледна към прозореца, после стана, приближи се към него и смачка мухата с овладяна жестокост, която Бартлет възприе като предупредителен сигнал.
Дънрос се върна на бюрото си:
— Баща ми смяташе, че трябва да знам как да оцелея и как да се справям с големи групи от хора. Искаше някой ден да стана достоен наследник на поста тай-пан, въпреки че никога не е мислил, че ще успея. — Той се усмихна.
— И той ли е бил тай-пан?
— Да. Беше много способен. В началото.
— Какво стана после?
Дънрос саркастично се изсмя:
— Толкова рано ли ще започваме със семейните тайни, господин Бартлет? Ами, накратко, имаше едно доста досадно различие на мнения. В края на краищата той предаде властта на Аластър Струан — моя предшественик.
— Той жив ли е?
— Да.
— Тази ваша британска сдържаност означава ли, че сте му обявили война?
— Сън Цу е написал съвсем точно отношението си към войната, господин Бартлет. Много лошо е да обявиш война, казва той, освен ако не ти се налага. Цитирам: „Висшето умение на генерала се състои в това да пречупи съпротивата на противника, без да води битки.“
— И вие го пречупихте.
— Той сам се оттегли от бойното поле, като умен мъж, какъвто всъщност беше.
Лицето на Дънрос придоби сурово изражение. Бартлет го наблюдаваше внимателно. И двамата знаеха, че въпреки желанието си, в момента очертаваха бойните линии.
— Радвам се, че дойдох в Хонконг — каза американецът.
— Радвам се, че се запознах с вас.
— Благодаря. Може би някой ден няма да се радвате. Бартлет сви рамене:
— Може би. А междувременно сме на път да сключим сделка — добра и за вас и за нас. — Той внезапно се ухили, сещайки се за Горнт и за готварския нож. — Да. Радвам се, че дойдох в Хонконг.
— Имате ли нещо против тази вечер вие и Кейси, да бъдете мои гости? Правя скромно парти, тържество, в осем и половина?
— В официално облекло ли?
— Само смокинг — какво ще кажете?
— Чудесно. Кейси каза, че обичате фраковете и папионките. — В този момент Бартлет забеляза картината на стената: старо платно с маслени бои, изобразяващо красива китайска лодкарка, носеща в ръцете си малко англичанче, а русата му коса бе вързана на опашка. — Това Куанс ли е? Аристотел Куанс?
— Да, да, негова е — каза Дънрос едва прикривайки учудването си.
Бартлет се приближи и започна да я разглежда.
— Това оригиналът ли е?
— Да. Разбирате от изкуството!
— Не, но на път за тук Кейси ми разказа за Куанс. Каза, че бил почти като фотограф. Истински историк на миналите времена.
— Да, да, така е.
— Ако не ме лъже паметта, това би трябвало да е портрет на Мей-мей Т’Чънг, а момчето е едно от децата й от Дърк Струан, нали?
Дънрос не каза нищо. Просто наблюдаваше гърба на Бартлет.
Бартлет се вгледа още по-отблизо:
— Очите не се виждат добре. Значи момчето е Гордън Чен, бъдещият сър Гордън Чен? — Той се обърна и погледна към Дънрос.
— Не знам със сигурност, господин Бартлет. Това е една от версиите.
Бартлет задържа за момент погледа си върху него. Двамата мъже бяха от една категория. Дънрос бе малко по-висок, но Бартлет бе с по-широки рамене. И двамата със сини очи — тези на Дънрос малко зеленикави — леко раздалечени и одухотворени лица.