Бартлет се размърда и промърмори в полусън:
— Орланда?
— Да, скъпи, тук съм. О, колко си прекрасен! — тя обгърна главата му с ръце, доволна, че бе освободила своята за цяло денонощие. — Спи, имаме толкова много време, спи.
— Да, но…
— Спи. След малко ще донеса малко китайска храна и…
— Може би искаш да…
— Спи, скъпи. Всичко е наред.
76
Три етажа по-долу, от другата страна на сградата, която бе обърната към планината, Фор Фингър Уу гледаше телевизия. Беше в апартамента на Винъс Пун, излегнат във фотьойла пред телевизора й със събути обувки и разплетена опашка.
Старата ама седеше на един твърд стол зад него и двамата се кикотеха на геговете на Лоурел и Харди.
— Иий, дебелакът ще си заклещи крака в скелето — хилеше се той — и…
— И слабакът ще го цапардоса с дъската. Иий.
И двамата се смееха на познатите сценки, които бяха гледали стотици пъти в стотиците повторения на старите черно-бели филми. Филмът свърши и на екрана отново се появи Винъс Пун да обяви следващото предаване, при което Уу въздъхна. Тя гледаше право в него от телевизора и той — заедно с всички други зрители мъже — беше уверен, че усмивката й е предназначена само за него и макар че не говореше английски, я разбираше много добре. Очите му бяха залепени за гърдите й, на които се бе любувал с часове, оглеждайки ги внимателно, без да успее да открие или почувства някакъв белег от хирургическата намеса, за която се шушнеше в цял Хонконг.
— Мога да свидетелствам, че циците ти нямат никакви недостатъци и са най-големите и най-хубавите, които съм докосвал — важно й заяви Фор Фингър по-предишната нощ, качен върху нея.
— Казваш го само, за да доставиш удоволствие на бедната си дъщеря, ох-ох-ох!
— Бедна? Ха! Не ти ли подари вчера банкерът Куанг онова нещастно кожено палто, а чух, че бил увеличил и месечния си чек с нови хиляда долара! Ами аз, не те ли осведомих за победителя на първа и трета гара и за втория на пета? От това трябва да си спечелила 30 000 долара без 15-те процента за информатора ми — и то с по-малко усилия, отколкото ми коства на мен да се изсера.
— Пфу! Не си и заслужава да се говори за тия 28 800 ХК долара, та нали трябва сама да се грижа за гардероба си и да си купувам по един тоалет на ден. Това го изисква публиката ми, а аз трябва да мисля за нея.
Бяха се карали така до момента, в който Фор Фингър почувства, че наближава моментът на истината, и я помоли да движи по-бързо задника си. Тя му отговори с такъв ентусиазъм, че накрая той беше изстискан като лимон. Когато най-после възвърна като по чудо духа си от Отвъдното, Уу възкликна задавено:
— Айейа, малка уличнице, ако успееш да го направиш още веднъж, ще ти подаря диамантен пръстен… не, не, не сега, за Бога! Аз да не съм Бог? Не сега, малка лъжлива женичке, не, не сега, не утре, а вдругиден…
Беше вдругиден. Въодушевен и изпълнен с предчувствие, Фор Фингър я гледаше как се усмихва от телевизора с трапчинките по бузите си, докато пожелава лека нощ, преди да започне следващото предаване. В събота вечер тя се прибираше по-рано и той почти си я представяше как излиза забързана от телевизията и се запътва към Ролса му, който я чака отпред, уверен, че и тя проявява същото нетърпение. Тази вечер изпрати Пол Чой с Ролса да я закара до студиото, да говори с нея на английски и да се увери, че е пристигнала благополучно и ще се върне бързо. А после, след новия им тур в леглото, Ролсът щеше да ги откара в оня варварски ресторант във варварския хотел с отвратителната варварска храна и гадни миризми — но това беше мястото, където ходеха всички тай-панове и всички важни цивилизовани хора с жените си — а когато жените им бяха заети, с курвите си — за да може да покаже на цял Хонконг любовницата и богатството си, а тя — диаманта.
— Айейа — засмя се високо Фор Фингър.
— Какво, уважаеми господине? — попита го подозрително амата. — Какво има?
— Нищо, нищо. Моля те, налей ми малко коняк.
— Моята госпожа не обича миризмата на коняк.
— Ей, стара жено, донеси ми коняк. Аз да не би да съм глупав? Да не съм някой варварин от другите провинции? Разбира се, че си имам ароматни чаени листа за дъвчене, преди да си легнем. Коняк!
Старицата излезе с мърморене, но той не й обърна внимание — тя се опитваше да защити интересите на господарката си и така трябваше.