— Приятно ли ви е, че сте тай-пан на „Ноубъл хаус“? — попита Бартлет.
— Да.
— Всъщност не съм много наясно, каква е властта на един тай-пан, но в „Пар-Кон“ аз имам правото да назначавам и да уволнявам, както и да закрия компанията, ако пожелая.
— Значи сте тай-пан.
— Тогава и на мен ми е приятно да съм тай-пан. Аз искам да навляза в Азия, вие искате да навлезете в Щатите. Ако се обединим, цялото тихоокеанско крайбрежие ще ни бъде вързано в кърпа — и на двамата.
„Или покрито с наметало — за единия от нас“ — помисли си Дънрос. Той харесваше Бартлет, въпреки че осъзнаваше опасността, която криеше това.
— Аз имам онова, от което се нуждаете. Вие имате това, от което имам нужда аз.
— Да — рече Дънрос. — А това, от което в момента се нуждаем и двамата е един обяд.
Те тръгнаха към вратата. Бартлет стигна пръв. Но не я отвори веднага.
— Знам, че при вас не е прието, но след като ще идвам с вас в Тайпей, може ли да ме наричате Линк, а аз да ви наричам Йан и да се заемем с обсъждането на облозите за срещата ни по голф? Сигурен съм, че знаете, че моят хандикап официално е тринадесет, а аз знам, че вашият е десет, което вероятно означава, че ще трябва да си запазим по един резервен удар.
— Защо не? — отвърна веднага Дънрос. — Но тук обикновено не залагаме пари, а само топки.
— Проклет да съм, ако ги заложа.
Дънрос се засмя:
— Може би някой ден ще го направиш. Обикновено залагаме шест топки за голф — или нещо от този род.
— Залагането на пари е лош британски обичай, нали, Йан?
— Не. Какво ще кажеш да заложим по петстотин, като отбора — победител взема всичко?
— Щатски или хонконгски долари?
— Хонконгски. Между приятели се залагат хонконгски. В началото.
Обедът бе сервиран в специалната гостна за директорите на деветнадесетия етаж. Беше ъглово, г-образно помещение с висок таван и сини завеси, с пъстри китайски килими и огромни прозорци, през които се виждаше Каулуун и самолетите, кацащи и излитащи от Кай Так, а на запад погледът стигаше чак до островите Стоункътърс и Цинг Йи и Новите територии зад тях. На старата масивна дъбова маса, на която спокойно можеха да се хранят двадесет души, бяха подредени малки покривчици за всеки, прекрасни сребърни прибори и най-фин уотърфордски кристал. Обслужваха ги четирима тихи и великолепно обучени келнери.
Коктейлите бяха сервирани, преди да пристигнат Бартлет и Дънрос. Кейси пиеше сухо мартини с водка, както и останалите, с изключение на Гавалан, който си бе поръчал двоен розов джин. Без да го питат, донесоха на Бартлет леденостудена кутия бира Анвайзер на сребърен поднос.
— Кой ви каза? — попита очарован той.
— Изненада от „Струан енд къмпъни“ — каза Дънрос. — Разбрахме, че така я обичате. — Запозна го с Гавалан, де Вил и Линбар Струан, взе чаша студено Шабли и се усмихна на Кейси. — Как сте?
— Благодаря, много добре.
— Извинете — обърна се Бартлет към останалите, — но трябва да кажа нещо на Кейси, преди да съм го забравил. — Кейси, би ли се обадила утре на Джонстън във Вашингтон? Искам да разбереш, към кого трябва да се обърнем в консулството тук.
— Разбира се. Ако го открия, ще го накарам да попита Тим Дилър.
Името Джонстън бе кодова дума, която означаваше: „Как върви сделката?“ При отговор „Дилър“ означаваше добре, „Тим Дилър“ — много добре, „Джоунс“ — зле, „Джордж Джоунс“ — много зле.
— Добра идея — каза Бартлет и се усмихна, а след това се обърна към Дънрос. — Прекрасна зала.
— Подходяща е — рече Дънрос.
Кейси се засмя, схващайки смисъла.
— Срещата мина много добре, господин Дънрос — каза тя. — Изготвихме предложение, което трябва да разгледате.
„Поставя нещата точно по американски — без никакъв финес! Нима не знае, че за бизнес се говори след обеда, а не преди него.“
— Да. Ендрю ме информира в общи линии — отвърна Дънрос. — Искате ли още нещо за пиене?
— Не, благодаря. Мисля, че предложението включва всичко, сър. Имате ли някакви въпроси към мен?
— Сигурен съм, че ще има, когато му дойде времето — каза Дънрос, развеселен както винаги от това сър, което много американки използваха в ежедневието и много често неуместно се обръщаха с него към келнерите. — Веднага след като го разгледам по-внимателно, ще ви се обадя. Една бира за господин Бартлет — добави той, опитвайки се още веднъж да отклони разговорите за бизнес. После се обърна към Жак. — Ca va?