— О, да, но… но Линк. Аз не зн… — тя замълча.
Точно пред тях на склона, недалеч от останките на асансьора, се слегна голяма купчина изкривени греди и раздробени късове бетон и даде началото на нова лавина от камъни надолу по хълма. Дънрос насочи фенерчето си натам и те видяха как асансьорът бе засипан от вълна от падащи отломки и се свлече надолу, оставяйки след себе си пътека от тела.
— О, Боже — изплака Кейси. Детето се вкопчи уплашено в нея.
— Върни се в колата, там ще си в без… — в този момент към тях се втурна някакъв обезумял от тревога мъж, погледна детето в ръцете й, после го грабна и го притисна до себе си, благодарейки сподавено на Бога и на нея.
— Къде, къде я намерихте?
Кейси му посочи вцепенено.
Той погледна объркан мястото, после се отдалечи в нощта, без да скрие сълзите си на облекчение.
— Остани тук, Кейси — каза настоятелно Дънрос всред шума на приближаващите се от всички страни сирени. — Аз ще поогледам набързо.
— Внимавай, моля те. Не ти ли мирише на газ?
— Да, много силно.
Като си светеше с фенерчето, той започна да слиза надолу по развалините, под, над и между отломките, като се хлъзгаше, падаше и пак ставаше. Беше опасно да се върви сред тази несигурна и скърцаща маса. Първото смачкано тяло беше на някаква непозната китайка. Десетина ярда по-надолу попадна на мъж европеец със смазана, почти липсваща глава. Освети набързо с фенерчето пред себе си, но не видя Бартлет сред труповете. Малко по-надолу имаше още две премазани тела, и двете на китайци. Като преодоля гаденето си, той се промъкна под един опасен навес до европееца и като придържаше внимателно фенерчето си, бръкна в джоба му. Шофьорската книжка беше на името на Ричард Пагмайър.
— Боже! — прошепна Дънрос. Миризмата на газ беше много силна. Стомахът му се преобърна, когато от някакви електропроводи долу в ниското бликнаха нови искри. „Всички ще отидем на оня свят, ако тия искри стигнат дотук“ — помисли си той. Измъкна се внимателно от развалините и се изправи в цял ръст, като задиша по-спокойно. След няколко крачки дочу слаб стон. Трябваше му малко време, за да се ориентира, но откри източника и се спусна надолу с разтуптяно сърце. Мушна се много внимателно под един огромен навес от греди и отломъци. Хвана здраво с ръце бетонния отломък. Наблегна с все сила и го отметна настрани. Отдолу се показа мъжка глава.
— Помощ — прошепна тихо Клинкър. — Бог да те поживи, приятелю…
— Чакай малко.
Дънрос забеляза, че човекът е притиснат от огромна греда, която обаче придържаше и бетонните парчета да не се стоварят отгоре му. Освети с фенерчето си наоколо и попадна на счупена тръба. Опита се да я използва като лост, с който да отмести гредата. Една пирамида от камъни се размърда застрашително.
— Можеш ли да се помръднеш? — попита той задъхан.
— Краката ми… краката ми са много зле, но ще опитам — Клинкър се протегна и хвана за едно стърчащо желязо. — Когато кажеш.
— Как се казваш?
— Клинкър. Ърни Клинкър. А ти?
— Дънрос. Йан Дънрос…
— О! — Клинкър извърна с мъка главата си и погледна нагоре, лицето му беше цялото в кръв, косата сплъстена и устните разранени. — Благодаря, тай-пан — каза той. — Когато кажеш.
Дънрос се облегна с цялото си тяло и мощ върху импровизирания си лост. Гредата се повдигна на сантиметър. Клинкър се размърда, но не можа да се помести.
— Още малко, приятел — изпъшка той от остра болка. Дънрос отново натисна. Усети как жилите на ръцете и краката му се изопнаха от напрежението. Гредата се повдигна още малко. Няколко камъчета се отрониха в дупката. Още малко.
— Сега! — подкани той. — Не мога да я задържа…
Мъжът стисна още по-здраво желязото и бавно се изтегли.
При раздвижването му се отрониха нови камъчета. Щом тялото му се освободи, Дънрос отпусна много внимателно гредата и когато тя легна на мястото си, сграбчи Клинкър и го измъкна на свобода. Едва тогава забеляза кървавата диря от липсващото му ляво стъпало.
— Не мърдай, човече — каза той състрадателно, докато старецът лежеше задъхан, почти изгубил съзнание, и се опитваше да не стене от болка. Дънрос разкъса един бинт и му направи груб турникет точно под коляното.
После се изправи в ограниченото пространство и погледна злокобния навес над главата си, опитвайки се да реши какво да прави сега. После дочу грохота и писъка на свличащите се отломъци. Земята се наклони и той се наведе, като закри глава с ръце. Надигна се нова лавина…