80
Бяха изминали само 16 минути от срутването на „Роуз корт“ и върху обширния район на разрушенията вече имаше много хора. Някои се бяха измъкнали от отломките. Другите бяха спасители, а долу, близо до командния пункт, установен на кръстопътя, се събраха полицейски коли и четири спасителни команди с пожарни, чийто подвижни фарове обливаха със светлина склона. Пожарникари и полицаи си пробиваха трескаво път през развалините. Избухна малък пожар, който беше набързо потушен, тъй като всички съзнаваха опасността от газ. Една линейка с ранени или умиращи замина и пристигаха нови.
Тъмнината създаваше хаос, уличните светлини бяха угаснали, започваше да вали. Преди минута пристигна дивизионният командир на пожарната охрана и повика инженери от газовата компания, а други специалисти бяха изпратени да проверят основите на намиращите се наблизо високи сгради и други постройки и да решат дали не се налага да бъдат евакуирани — и трите редици по „Коутуол“, „Кондуит“ и „По Шан роуд“ бяха под съмнение.
— Боже — прошепна ужасен командирът, — ще са необходими цели седмици да се изровят жертвите и да се разчисти всичко това.
Но стоеше на открито и външно беше въплъщение на спокойствието. Нова патрулна кола зави със сирената си и спря.
— О, здравей, Робърт — поздрави пожарникарят, когато Армстронг се приближи до него. — Да — забеляза той ужаса му — един Бог знае колко хора са погребани под…
— Внимавайте! — изкрещя някой и всички се разбягаха, когато от разрушените горни етажи на „Синклер тауърс“ се откъсна огромно парче железобетон и се стовари на земята. Една от полицейските коли обърна фаровете си нагоре. Сега можеха да видят зяпналите към небето полуразрушени стени. На ръба се люлееше някаква дребна фигурка.
— Пратете някой горе да види какво, по дяволите, става там!
Един пожарникар веднага хукна нататък…
По-нагоре, до бариерата на „Коутуол роуд“ в тъмнината се събираха зрители от съседните сгради, ужасени от възможността от ново свличане, обезумели обитатели, които не знаеха дали да се евакуират, или не. Орланда все още стоеше вцепенена до колата и дъждът, се смесваше със сълзите й. През бариерата се изсипа нова група полицейски подкрепления, които се разпръснаха във верига из тресавището и започнаха да оглеждат терена с мощни прожектори. Един от тях чу вик за помощ и насочи фенерчето си към храсталака, но после промени посоката като видя Рико да маха и вика, а до нея лежаха две неподвижни фигури.
По-долу, на разклонението на „Коутуол“ намали и спря колата на Горнт. Той пренебрегна нарежданията на измъчения полицай, пусна ключовете в ръката му и се втурна нагоре по хълма. Като се приближи до бариерата и видя размера на разрушенията. Горнт се изуми. Само преди минути пи и флиртува тук с Кейси и всичко беше наред. Работата с Орланда беше уредена. После победата му се превърна в поражение и той се нахвърли върху Дънрос, но по някакво чудо си тръгна навреме, а сега всички останали може би са мъртви, погребани в развалините, изчезнали завинаги! Божичко! Дънрос, Орланда, Кейси, Джейсън Бар…
— Дръпнете се от пътя! — извика полицаят. Покрай него притичаха нови санитари и пожарникари с брадвички, прехвърлиха се през дигата от кал, каменни блокове и дървета и се втурнаха към развалините.
— Извинете, сър, но не можете да останете тук.
Горнт се отмести настрани, задъхан от тичането.
— Спасил ли се е някой?
— О, да, разбира се, сигурен съм, че…
— Виждали ли сте Дънрос, Йан Дънрос?
— Кого?
— Тай-пана?
— Не, съжалявам, не съм — полицаят се извърна, за да спре и успокои някакви родители.
Горнт отново извърна поглед към срутването, все още ужасен от огромните му мащаби.
— Божичко — възкликна някакъв глас с американски акцент наблизо.
Горнт се обърна. Всред новодошлите, които се изкачваха с мъка нагоре, забеляза Пол Чой и Винъс Пун. Всички се бяха втренчили смаяно в тъмнината.
— Божичко!
— Какво правиш тук, Пол?
— О, здравейте мистър Горнт! Моят… чичо е някъде там — едва успя да каже Пол Чой. — Боже Господи, виждате ли това?
— Фор Фингър ли?
— Да. Той…
Винъс Пун надменно го прекъсна: