— Дънрос? И той ли се измъкна? — попита Горнт.
— О, да. Да, той сега е там долу. Част от срутената сграда се раздвижи и асансьорът, асансьорът беше пълен с тела. Йан е там долу някъде, търси… търси в случай, че… — Гласът й угасна.
Видя, че Горнт погледна към склона.
— Кой още се спаси?
— Жак, семейство Чен, журналистът, не знам…
Кейси не виждаше лицето му и не можеше да разбере какво мисли.
— Ти съжаляваш ли, че… че Йан е жив?
— Не. Напротив. Накъде отиде?
— Там долу — тя взе фенерчето и му показа. — Ей там, където е разчистено. Не съм го виждала от известно време, но е там някъде. Виждаш ли останките от асансьора? Някъде там.
Сега можеше да види по-добре брадатото му лице с изваяни черти и тъмни очи, но по него не се четеше нищо.
— Остани тук — каза й той. — Тук си в безопасност.
Взе фенерчето, тръгна към развалините, и скоро бе погълнат от тях.
Дъждът се усили, топъл като нощта, и Горнт изплю горчилката от устата си, едновременно вбесен и доволен, че неприятелят му е жив. Повече го искаше жив.
Пътят надолу беше много хлъзгав. Една дъска се заклати и поддаде. Той залитна и си ожули крака, изруга и продължи нататък, като подбираше по-безопасно място.
„Значи Йан, проклетият Дънрос, е излязъл преди сградата да се срути. Този проклетник сякаш е застрахован от злополуки. Божичко! Но не забравяй, че боговете бдяха и над тебе. Не го забравяй…“
Той спря. Някъде наблизо се носеха слаби викове за помощ. Напрегна слух, но не можа да определи посоката. Извика:
— Къде сте, къде сте? — и отново се ослуша. Нищо. Пак огледа колебливо пътя пред себе си. Цялата тази проклета маса може всеки момент да се плъзне стотина фута.
— Къде сте?
Отново нищо и Горнт продължи внимателно надолу, където миризмата на газ ставаше по-силна.
Като се приближи до останките на асансьора, той огледа телата, без да разпознае никое от тях, после продължи нататък и като зави внимателно покрай един ъгъл, се мушна под някакъв навес. Изведнъж го заслепи светлина от фенерче.
— Куилън, какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дънрос.
— Теб търся — отвърна мрачно Горнт, като насочи фенерчето си към него. — Кейси ми каза, че си играеш на криеница.
Дънрос се беше облегнал на купчина камъни, за да си поеме дъх, ръцете му бяха раздрани и окървавени, дрехите на парцали. Когато този участък от развалини се раздвижи, входът към кухнята се стесни. Дънрос се втурна да се спасява, фенерчето падна от ръката му и когато лавината отмина, той се оказа в капан заедно е Клинкър. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се паникьоса в тъмнината. Търпеливо опипа с ръце наоколо, за да намери фенерчето. И когато беше готов да се откаже, пръстите му го напипаха. Щом се сдоби пак със светлина, страхът му го напусна. Фенерчето му посочи друг път навън. Той изгледа Горнт и му се усмихна едва-едва:
— Съжаляваш ли, че не съм мъртъв?
Горнт сви рамене и му се усмихна по същия гаден начин:
— Да. Джос. Но скоро и това ще стане.
Навесът изскърца и леко помръдна и той го освети с фенерчето си. Двамата мъже затаиха дъх. Навесът се намести с въздишка.
— Съвсем скоро, ако не побързаме да се измъкнем оттук.
Дънрос се изправи и изстена, прерязан от остра болка в гърба.
— Не си ранен, надявам се? — попита Горнт.
Дънрос се изсмя и се почувства по-добре, страхът да не бъде погребан жив вече отмираше.
— Не. Ще ми помогнеш ли?
— Какво?
Дънрос насочи фенерчето си към отломките. Едва сега Горнт видя Клинкър.
— Озовах се тук, докато се опитвах да го спася.
Горнт веднага се притече на помощ, клекна и започна да размества отломките, за да разшири изхода.
— Казва се Клинкър. Краката му са премазани, едното му стъпало липсва.
— За Бога! Дай да ти помогна!
Горнт хвана по-здраво дъската и я отмести, после скочи в кухината. След секунда се извърна и погледна към Дънрос:
— Съжалявам, нещастникът е мъртъв!
— О, Боже! Сигурен ли си?
Горнт повдигна стареца като кукла и го изнесе навън.
— Горкият човечец!
— Джос. Каза ли къде се е намирал в сградата? На кой етаж? Имало ли е някой с него?