— Мърмореше, че бил пазач и живеел под зданието, а също и за някаква си Мейбъл или нещо подобно.
Горнт огледа с фенерчето си наоколо.
— Ти не си ли чул нещо или някой?
— Не.
— Да го изнесем оттук — предложи решително Горнт. Вдигнаха го. Излязоха навън, на сравнително по-безопасно място и спряха да си поемат дъх. Наблизо имаше неколцина санитари с носилки. Дънрос им махна.
— Ние ще го отнесем, уважаеми господине — каза единият. Нагласиха тялото на носилката и бързо го отнесоха.
— Куилън, преди да се върнем при Кейси. Тя каза…
— За Бартлет ли? Да, разбрах, че бил у Орланда — Горнт го погледна. — Апартаментът й беше на осмия етаж.
Дънрос погледна надолу по склона. Имаше повече светлинки отпред.
— Къде ли може да се намира сега?
— Сигурно е мъртъв. От осмия етаж?
— Да. Но къде?
Горнт огледа склона.
— Не мога да видя оттук. Може и да позная нещо, но се съмнявам. Трябва да е, трябва да е там долу, почти до „Синклер роуд“.
— Може да е жив, в някоя кухина. Да идем да видим.
Лицето на Горнт се изкриви в любопитна усмивка.
— Ти се нуждаеш от него и от сделката ви, нали?
— Не, не и сега.
— Глупости — Горнт се покатери на една издатина. — Кейси! — извика той, като образува фуния с ръцете си. — Ние слизаме надолу! Върни се до бариерата и чакай там!
Чуха слабия й отговор:
— Добре, внимавайте!
— Добре, Гунга Дин, щом ще си играем на герои, дай да го правим, както трябва. Аз водя — каза кисело Горнт и тръгна.
Дънрос имаше нужда от него и затова го последва, макар че Горнт все повече го дразнеше. Излязоха на открито. После заслизаха надолу по склона. От време на време попадаха на тяло или части от тела, но никого не разпознаха. Подминаха няколко души, обезумели роднини на изчезнали в разрушенията или пък оцелели, които неистово ровеха или се опитваха да извадят с ръце или с някакво парче дърво всичко, което успяваха да намерят.
В подножието на хълма Горнт спря и внимателно огледа развалините с фенерчето си.
— Има ли нещо? — попита Дънрос.
— Не — Горнт зърна някакви мръсни завеси, които можеха да бъдат и от апартамента на Орланда, но той от две години не бе ходил там. Фенерчето му трепна.
— Какво има?
— Нищо.
Горнт се закатери нагоре, търсейки някакви следи от апартамента на Орланда или „Ейжън пропъртис“ на петия етаж.
— Това може да е от мебелировката на Плъм — каза той. Диванът беше разцепен на половина и от него стърчаха пружини.
— Помощ! Помогнете за Бога!
Слабият вик на кантонезки дойде някъде от средата на този участък. Горнт веднага запълзя нататък, тъй като му се стори, че разпозна гласа на Фор Фингър, Дънрос го следваше плътно, над, под или покрай отломките. Всред купчина по-малки парчета откриха възрастен китаец, изплескан и целият покрит е прах. Той седеше сред развалините и се оглеждаше смутен наоколо, видимо невредим. Когато Горнт и Дънрос го приближиха, той направи гримаса, като примижаваше срещу светлината на фенерчетата им.
Те изведнъж го познаха, както и той тях. Това беше Смайлър Чинг, банкерът.
— Какво е станало, уважаеми господа? — попита той на лош кантонезки.
Горнт му обясни накратко и мъжът въздъхна:
— За Бога, това е невъзможно! Аз жив ли съм? Настина ли съм жив?
— Да. На кой етаж бяхте, Смайлър Чинг?
— На дванадесетия — бях в хола. Гледах телевизия — Смайлър Чинг разрови паметта си и устните му се разтегнаха в нова гримаса. — Тъкмо показваха малката лъжкиня, Винъс Пун, и после… после откъм „Кондуит роуд“ се чу оглушителен шум. След това се събудих тук, само преди няколко минути, събудих се тук.
— Кой беше с вас в апартамента?
— Моята ама. Първата жена беше отишла да играе ма-джонг!
Старецът се изправи внимателно, опипа крайниците си и се изкиска:
— Айейа, за Бога, това е някакво чудо, тай-пан и втори тай-пан! Боговете явно ме покровителстват и аз ще си възвърна банката и отново ще забогатея, и ще стана съдия в „Търф клъб“. Айейа! Ама че джос!
Той отново опипа стъпалата и краката си, после бавно се изправи и се отправи на по-безопасно място.
— Ако тринайсетият е тук, значи осмият е малко по-нататък — обади се Дънрос и посочи с фенерчето си.