— Добре, благодаря — Крос прегледа набързо списъка. — Божичко!
— Да не би да са открили Суслов?
— Не. Но сред загиналите има доста наши познати — подаде му листа. — Ще се обадя на Бородинов, а после ще се върна в района на Клинкър.
Съндърс кимна, загледан в списъка. Двадесет и осем спасени, седемнадесет загинали, чиито имена нищо не му говореха. Сред последните беше и Джейсън Плъм…
На кея, където беше привързан „Иванов“, по пасарелите се разминаваха тежко кулита, натоварени с последните товари и екипировка. Поради извънредното положение полицейското наблюдение беше сведено до минимум. Суслов мина незабелязан покрай полицаите, маскиран под огромна шапка на кули, с подобна блуза и панталони и бос като останалите, и се качи на палубата. Щом го видя, Бородинов бързо го поведе към каютата му. След като вратата се затвори зад тях, той избухна:
— За Бога, другарю капитан, почти ви бях отписал. Трябва да от…
— Млъкни и слушай — Суслов дишаше запъхтяно, все още потресен. Надигна бутилката с водка и отпи глътка алкохол, като едва не се задави. — Радиостанцията поправена ли е?
— Да, почти, да, готова е, с изключение на свръхсекретния шифровчик.
— Чудесно — разказа му разтреперан какво се беше случило. — Не знам как успях да се измъкна, но се опомних едва на средата на хълма. Хванах такси и стигнах дотук.
Отпи нова глътка алкохол за подкрепа, поразен от чудотворното си избавление от смъртта и от Съндърс.
— Слушай, за всички останали аз съм още в „Роуз корт“, мъртъв или изчезнал — каза той, планът току-що изникна в главата му.
Бородинов го изгледа:
— Но, другарю капи…
— Иди до полицейското управление да съобщиш, че не съм се върнал — и попитай дали не можем да отложим отплуването. Ако кажат не, вдигаме котва. Ако се съгласят, ще го отложим, ще останем един ден и после със „съжаление“ ще си тръгнем. Разбра ли?
— Тъй вярно, другарю капитан, но защо?
— После ще ти кажа. Междувременно се погрижи и всички останали на борда да мислят, че съм изчезнал. Разбра ли?
— Тъй вярно.
— Никой не трябва да влиза в каютата ми, докато не излезем в международни води. Момичето на борда ли е?
— Да, в другата каюта, както наредихте.
— Добре — Суслов се замисли за нея. Можеше да я върне обратно на брега, тъй като вече се водеше „изчезнал“ и щеше да си остане такъв. Или да се придържа към плана си. — Продължаваме по плана. По-безопасно е. Когато от полицията съобщят, че съм изчезнал — както винаги, агентите на СИ бяха по петите ми, така че там знаят, че съм бил при Клинкър, — само й кажи, че отплуването се отлага, да си стои в каютата, докато не „се върна“. Върви.
Суслов заключи вратата зад него, преизпълнен с облекчение, и пусна радиото.
„Сега можеше да изчезне. Съндърс не би могъл да издаде един мъртвец. Лесно щеше да убеди Центъра да му разреши да прехвърли задълженията си в Азия на някой друг, а сам той да приеме друга самоличност и друга задача. Можеше да каже, че поради докладите на А. М. Г. е необходимо нов човек да започне работа с Крос и Плъм — ако са още живи — помисли Суслов. — По-добре и двамата да са мъртви. Не, не и Роджър. Роджър е прекалено ценен.“
Преизпълнен с щастие и увереност, каквито от години не бе изпитвал, отиде в банята.
Суслов се усмихна на отражението си в огледалото. Очакваха го нови места и нова задача за изпълнение под ново име и с повишение, докато само преди час бе изправен пред катастрофа. Може да взема и Вертинска със себе си в Отава.
Започна да се бръсне. Когато Бородинов се върна с полицейското разрешение за отлагане на отплуването им, той едва позна Григорий Суслов без брада и мустаци.
82
Бартлет беше на 20 стъпки дълбочина, под мрежа от преплетени греди, които придържаха отломките да не се стоварят върху него. Когато преди около три часа лавината връхлетя върху „Роуз корт“, той стоеше на прага на кухнята на Орланда, пиеше ледена бира и гледаше към града. Беше се изкъпал и облякъл, чувстваше се прекрасно и чакаше Орланда да се върне. Усети, че пропада, светът се преобърна, подът се издигна нагоре, звездите бяха долу, градът горе. Ослепителна експлозия го остави без дъх, и той пропадна завинаги в тази вертикална яма.
В гробницата беше тъмно и всичко го болеше. Не можеше да проумее какво се случи, нито къде се намира. Когато съзнанието му се проясни окончателно, той се огледа наоколо, но не можа да разбере до какво се докосват ръцете му. От тъмното затворено пространство му се гадеше. Изправи се на крака, олюлявайки се, и си удари главата в едно стърчащо парче бетон, част от бившата външна стена, политна зашеметен назад и падна на меко върху останките на един фотьойл. След известно време съзнанието му се проясни, но го боляха и главата, и ръцете, и тялото. Погледът му се спря на фосфоресциращите цифри на часовника му. Взря се в тях. Часът беше 11.41.