Откъсна лента от ризата си и завърза един възел. Така можеше да отброява дните. По един възел за всеки ден. Когато главата му се проясни първия път, часовникът му показваше 11.45, а сега беше 12.10.
Пак наостри уши. Отново дочу слаби гласове, но по-близки. Китайски.
— Помощ!
Гласовете замлъкнаха. После в отговор се чу слабо:
— Къде сте, айейа?
— Тук долу! Чувате ли ме?
Тишина, после още по-слабо:
— Къде сте?
Бартлет изруга, взе празната бирена кутия и започна да удря с нея по една греда. Спря и се ослуша. Нищо. Пак седна.
— Може би са отишли за помощ — протегна ръка и докосна нова кутия с бира. Потисна непреодолимия импулс да я отвори. — Не се паникьосвай и бъди търпелив. Помощта е близо. Най-доброто, което мога да направя, е да чакам и…
В този момент земята се огъна и се надигна от налягането с оглушителна какофония, защитните греди над него се размърдаха застрашително, засипа го лавина от камъчета. Бартлет покри глава с ръце и се сви назад, за да се предпази колкото може. Скърцането и наместването сякаш продължиха цяла вечност. После спряха. Сърцето му биеше силно, гърдите го стягаха, устата му беше пълна с горчилка от прах. Той я изплю и потърси бирата. Беше изчезнала. Заедно с консервите. Бартлет изруга, после внимателно повдигна глава и едва не се удари в снижилия се таван на гробницата си. Сега можеше да докосне и него, и стените, без да става. Съвсем спокойно.
После дочу съскащия звук. Стомахът му се преобърна. Протегна ръка и усети слабата струя. Вече помирисваше газта.
— По-добре да изчезваш оттук, приятелче — промърмори ужасен той.
Ориентирайки се, доколкото може в тъмнината, Бартлет се измъкна от дупката си. След като се раздвижи и предприе нещо, се почувства по-добре.
Тъмнината го потискаше и пътят му нагоре беше труден. Не можеше да се движи по права линия. Понякога трябваше да се отклонява и отново да слиза надолу, наляво и после надясно, малко нагоре и после пак надолу под някаква вана, над нечие тяло или части от тяло, чуваше стенания, а веднъж и гласове много далеч от него.
— Къде сте? — извика той и почака малко, после продължи да пълзи, сантиметър по сантиметър, търпеливо, без да се паникьосва. След малко попадна в достатъчно голяма дупка, за да се изправи. Но не стана, само полегна там, задъхан и изтощен. Тук беше по-светло. Когато дишането му се нормализира, погледна часовника си. Събра сили и продължи, но пътят му нагоре бе отново блокиран. Свърна в друга посока, но и тук спря. Провря се под една счупена напречна греда и продължи да пълзи. Пак задънен изход. Върна се с мъка назад и опита в друга посока. И още една, никъде не намери достатъчно място да се изправи, загуби напълно ориентир, не знаеше дали не отива по-надълбоко в развалините. Спря да си почине във влажната дупка, гърдите му туптяха, главата му пулсираше, пръстите, краката и лактите му кървяха.
— Не бързай, приятел — каза на глас. — Почини си и после отново…
83
Войниците си подбираха внимателно път с фенерчета по наклонената неравна и опасна повърхност на този участък и викаха: „Има ли някой?“, а после се ослушваха. Мнозина около тях вършеха същото — войници, полицаи, пожарникари, обезумели хора — пръснати нагоре и надолу по хълма.
Беше много тъмно, волтовите дъги долу не можеха да достигнат с лъчите си дотук, по средата на разрушенията.
— Има ли някой? — извика един войник, ослуша се, после направи няколко крачки. Друг войник вляво от него по редицата се спъна и падна в една дупка. Беше много уморен, но се засмя на себе си и полежа там за момент, после извика към земята:
— Има ли някой? — понечи да се изправи, но се вкамени и се заслуша. После пак легна и повтори — Чувате ли ме? — като се заслуша внимателно.
— Дааа… — долетя слаб, много слаб отговор. Войникът възбудено се изкатери от дупката.
— Господин сержант! Господин сержант! Сахиб!
На петдесетина ярда от него, на края на разрушенията стояха Горнт и младият лейтенант, който ръководеше спасителните операции в този участък. Те слушаха новините по малък транзистор:
— … кораби из колонията. А ето и още един репортаж от „Коутуол роуд“ — последва кратка пауза, а после се чу добре познат глас и младежът се усмихна в себе си.