— Добър вечер. Аз съм Винъс Пун и предавам на живо от най-голямата катастрофа, постигнала колонията.
В гласа й се долавяше трепет и младият лейтенант си спомни смелото й и сърцераздирателно описание на огромния пожар в Абърдийн, в който тя самата бе пострадала. Вълнението му нарасна.
— „Роуз корт“ на „Коутуол роуд“ вече не съществува. Високата, дванадесететажна кула от светлина, която служеше за ориентир на цял Хонконг, се превърна в ужасна купчина камъни. Моят дом го няма. Тази вечер Всемогъщият повали с един пръст кулата ведно с нейните обитатели, между които беше и моята вярна gan sun, отгледала ме от рождение…
— Сър — извика сержантът от средата на свлачището, — там има някой!
Офицерът и Горнт мигновено се спуснаха към него.
— Мъж или жена?
— Мъж, сахиб! Май каза, че името му било Бартър или нещо подобно…
На „Коутуол роуд“ Винъс Пун беше център на вниманието, осветена от прожекторите на няколко подвижни радио и телевизионни екипа. Продължаваше да чете сценария, който бе пъхнат в ръката й, като го променяше тук-там, снижаваше и повишаваше глас, оставяше сълзите да напират в очите й — макар и не чак толкова, че да развалят грима й — и описваше катастрофата по такъв начин, че на слушателите й им се струваше, че са там с нея на хълма, от което ги полазваха студени тръпки и те благодаряха на своя джос, че този път смъртта ги е отминала и че и те, и близките им са в безопасност.
— Дъждът продължава да вали — шепнеше Винъс Пун в микрофона. — Вече е установено, че в разрушените при падането на „Роуз корт“ горни етажи на „Синклер тауърс“ са загинали седем души, от които четири деца, трима китайци, един англичанин, а много други остават погребани… — сълзите вече преливаха от очите й. Тя замълча и зрителите също затаиха дъх.
В началото едва не си оскуба косите при мисълта, че е загубила апартамента си с всичките си дрехи и бижута и с новото палто от норка. Но после си спомни, че истинските й бижута са в безопасност при бижутера, където им правеха нов обков — подарък от стария й любовник Куанг, — а новото й палто е на поправка при шивача. А другите й дрехи, пфу, Фор Фингър с радост ще й купи нови!
„Фор Фингър! Ох, ох, надявам се този дърт пръч да се е отървал и да го спасят. Иий, какво чудо! Щом като Смайлър Чинг се е спасил, защо да не се спаси и другият? А със сигурност никаква съборена сграда не може да убие старата А По. Тя ще оцелее! Разбира се, че ще оцелее! И Ричард Куанг се е спасил! Не плаках ли от щастие, че се е отървал? О, щастлив, щастлив ден! Ами Доходоносния Чой, толкова умен, хубав и интересен мъж. Ако имаше пари, истински пари, щеше да бъде тъкмо за мен. Стига с тия стари пърдящи торби с техните омекнали yang за прелестни yin, най-прелестните…“
Продуцентът не можеше повече да чака. Той скочи към микрофона и каза настоятелно:
— Ще продължим репортажа си веднага щом мис Вин…
Винъс Пун веднага излезе от унеса си:
— Не, не — възрази смело тя, — предаването трябва да продължи!
Изтри драматично сълзите си и продължи да чете и импровизира:
— Надолу по склона войници от нашата армия и ирландски гвардейци с риск за живота си героично изравят нашите братя и сестри…
— Боже Господи — възкликна някакъв англичанин. — Каква смелост! Та тя заслужава медал, нали? — обърна се той към съседа си и се смути, като видя, че е китаец. — О, о, извинете.
Пол Чой едва ли го чу, загледан в носилките, които се връщаха от развалините, санитарите преминаваха с подхлъзвания и залитания под волтовите дъги, издигнати преди минути. Той току-що се върна от медпункта, установен под един импровизиран навес на разклона на „Коутуол роуд“, където обезумели роднини като него се опитваха да идентифицират мъртвите и ранените или да съобщят имената на изчезналите, за които се предполагаше, че все още са погребани в развалините. Цяла вечер ходи насам-натам, да не би Фор Фингър да е открит на друго място и донесен от друга посока. Преди половин час един пожарникар се промъкна през купчина отломки, за да достигне до съборения пети етаж. Тогава именно измъкнаха Ричард и Мей-линг Куанг и Джейсън Плъм, част от главата, на който липсваше, а след това и други, повече мъртви, отколкото живи.
Пол Чой преброи носилките. Четири. Телата върху три от тях бяха покрити с одеяла, два от труповете бяха съвсем малки. Той потрепери, като си помисли колко мимолетен е животът и отново се зачуди какво ли ще стане утре на борсата. Дали няма да я затворят в знак на траур? Божичко, ако борсата остане затворена целия понеделник, то при отварянето й на следващия ден акциите на „Струан“ наистина ще започнат от 30 — няма как иначе! Стомахът му се преобърна и му прилоша. В петък, точно преди затварянето на борсата, Пол Чой рискува пет пъти всяко пени, което Уу му зае с неохота, купувайки до последно. Пет пъти по два милиона хонконгски долара. Купи акции на „Струан“, „Блекс“, „Виктория бенк“ и „Хо-Пак“ с надеждата, че през почивните дни тай-панът ще успее някак си да превърне поражението в победа, че слуховете за преговорите за заема от „Чайна“ ще се окажат верни и че „Блекс“ или „Виктория“ имат някакъв план. Откакто се срещна с Горнт в Абърдийн и му изложи теорията си за спешна парична помощ от страна на „Блекс“ или „Виктория“ за „Хо-Пак“, и видя пламъчето в лукавите му очи, все още се чудеше дали не е подушил някаква сделка между Големите момчета. О, те наистина са Големите момчета. Държат целия Хонконг в ръцете си, винаги знаят най-краткия път до успеха! И, о, Боже, когато на надбягванията Ричард Куанг го помоли да купи акции на „Хо-Пак“, а почти едновременно с това Хавъргил обяви сливането на двете банки, Пол Чой отиде до тоалетната и повърна. Десет милиона в акции на „Хо-Пак“, „Блекс“, „Виктория“ и „Струан“, купени на най-ниски цени. А когато по-късно тази вечер по новините в 9 часа обявиха, че „Чайна“ ще даде половин милиарден заем на всички банки, така че тегленето на влоговете се прекратява, той знаеше, че е мултимилионер.