— Добре. Всички да се разпръснат, вижте дали няма да намерите някакъв проход към него или друга възможност да се приближим.
Войниците изпълниха нареждането му. След секунда един от тях извика:
— Насам!
Между някакви опасно назъбени бетонни плочи и парчета от дървени и стоманени греди и дъски се бе образувало малко пространство, през което можеше да пропълзи един човек. Хукс се поколеба, после свали тежкото си снаряжение.
— Не. По-добре ние да опитаме — погледна войниците си. — А?
Те веднага се ухилиха и всички тръгнаха към дупката.
— Почакайте — спря ги офицерът. — Сангри, ти си най-малък.
— Благодаря, сахиб — отвърна дребният мъж с широка усмивка, при която белите му зъби се откроиха на мургавото му лице. Останалите го гледаха как се мушва в дупката с главата напред, като змиорка.
Двайсетина стъпки под тях Бартлет се озърташе в тъмнината. Беше в малък тунел, пътят му нагоре бе блокиран от голяма подова дъска, миришеше силно на газ. Високо горе и малко встрани мъждукаше светлинка. Не се чуваше нищо, освен капещата вода и поскърцването на развалините. Започна да се изкачва внимателно по посока на светлината. Отмести някакви дъски, с което предизвика лавина от камъчета. Тя скоро престана. Отгоре имаше друго празно пространство. Промъкна се натам, но срещна нова преграда. Опита в друга посока и пак спря. Напипа няколко хлабави дъски в смачканото дюшеме над себе си. Легна по гръб и ги отмести, като кашляше и се давеше. Ненадейно бе облян от светлина. Не много силна, но когато очите му привикнаха, се оказа достатъчна, за да вижда на няколко ярда. Въодушевлението му се изпари, когато огледа дупката си. Пътят му навсякъде беше блокиран.
— Ей, вие горе!
— Чуваме теее!
— Вече виждам светлина!
След секунда:
— Каква светлина?
— Откъде, по дяволите, да знам? — отвърна Бартлет. Не се паникьосвай, мисли и чакай, сякаш чу той думите на Спърджън. Овладя се и зачака. Светлината, която го осветяваше, помръдна.
— Тази! — изкрещя.
Светлината мигновено угасна.
— Установихме къде си! Стой на място!
Бартлет се обърна и огледа много внимателно пещерата. Нямаше никакъв изход. Никакъв.
— Ще трябва те да ме измъкнат оттук — промълви той все по-ужасен.
Сангри, младият войник, беше на 10 фута под повърхността, но доста по-надясно от Бартлет. Не можеше да продължи по-надолу. Пътят му беше блокиран. Той се извъртя, хвана здраво една назъбена бетонна плоча и леко я побутна. Развалините веднага се разклатиха. Войникът се вкамени и пусна плочата. Но нямаше друг път, затова, като стисна зъби и се молеше отломките да не се стоварят върху него и върху този, дето е отдолу, издърпа плочата настрани. Развалините не помръднаха. Задъхан, освети пещерата с фенерчето си, после провря глава и се огледа.
Нова преграда. Не можеше да се придвижи по-нататък. Отдръпна се с неохота.
— Господин сержант — извика той на непалски — не мога да продължа нататък.
— Сигурен ли си?
— О, да, сахиб, съвсем сигурен!
— Връщай се!
Преди да тръгне обратно, войникът извика надолу в тъмнината:
— Ей, вие долу!
— Чувам ви! — отговори Бартлет.
— Ние сме наблизо! Ще ви измъкнем, сахиб! Не се тревожете!
— Добре!
Войникът тръгна назад по стария си път, като се придвижваше с големи трудности. Посипа го лавина от камъчета. Той не й обърна внимание и продължи да се изкачва.
Дънрос и Горнт се изкатериха по развалините и се присъединиха към струпалите се хора, които, наредени във верига, разчистваха камъни и греди, където могат.
— Добър вечер, тай-пан, мистър Горнт. Засякохме го, но не сме много близо. — Хукс посочи един войник, който държеше фенерчето си постоянно насочено надолу. — Там долу е.
— На каква дълбочина?
— Ако се съди по силата на гласа му, на двайсетина фута.
— Божичко!
— Да, наистина. Здравата е загазил. Вижте! — тежки двойни Т-образни греди блокираха пътя надолу. — Не смеем да използваме резачки, има прекалено много газ.
— Няма ли друг път? Отстрани?
— Търсим. Най-доброто, което можем да направим, е да съберем повече хора и да разчистим каквото можем.
Вниманието на Хукс беше привлечено от обнадеждаващ вик. Всички се втурнаха към възбудените войници. Под купчината разкъсано дюшеме, която те бяха разчистили, имаше неравен проход, който изглежда водеше надолу и се губеше от поглед зад един завой. Някакъв дребен мъж скочи в дупката и изчезна. Другите гледаха и го окуражаваха с викове. Първите шест фута се минаваха лесно, следващите десет — доста по-трудно, после тунелът се изви и зад един завой се натъкна на преграда.