— Ей, там долу, сахиб, виждате ли светлината?
— Да! — гласът на Бартлет беше по-силен. Не беше необходимо да се вика.
— Ще раздвижа фенерчето насам-натам, сахиб. Ако светлината се насочи към вас, кажете ми, моля, посоката — дясно, ляво, нагоре или надолу.
— Добре.
Бартлет съзираше слаба светлина отгоре вдясно от себе си, през лабиринта от най-различни греди и разрушени стаи. Точно над главата му имаше непроходим пласт от дюшеме и греди. Веднъж светлинният лъч се загуби, но после пак се появи.
— Малко по-надясно — извика той, гласът му вече бе леко прегракнал. Светлината се подчини. — Надолу! Спри така! Съвсем леко нагоре — стори му се, че измина цяла вечност, но накрая светлината се насочи право към него. — Точно така!
Войникът задържа фенерчето, подпря го върху купчина чакъл, после отдръпна ръката си.
— Така, сахиб? — извика той.
— Дааа! Точно в целта!
— Връщам се за помощ.
— Добре.
Войникът се оттегли. След десет минути по неговия път се промъкна Хукс. Проследи посоката на светлинния лъч и щателно огледа преградите, които лежаха на пътя му.
— Ама че работа, това ще ни отнеме половин година — промърмори той. След като се овладя, Хукс извади компас и внимателно измери ъгъла.
— Не се тревожи, приятел — извика той надолу. — Ще те измъкнем. Можеш ли да се приближиш към светлината?
— Не. Едва ли.
— Тогава стой на място и си почивай. Ранен ли си?
— Не, но мирише на газ.
— Не се притеснявай, момче, не сме далеч.
Хукс се изкатери нагоре по тунела. На повърхността измери линията на компаса, а после и наклонената повърхност с крачки.
— Той е тук някъде, тай-пан, в радиус от около пет фута, на двайсетина фута дълбочина.
Мястото беше две трети надолу по склона, по-близо до „Синклер роуд“ отколкото до „Коутуол“. Не можеха да открият никакъв страничен път, свляклата се кал и пръст се бе струпала повече вдясно, отколкото вляво.
— Единственото, което можем да направим, е да копаем — заключи Хукс. — Не можем да докараме кран, така че ни чака тежка работа. Ще опитаме първо оттук.
Той посочи към един на пръв поглед перспективен участък на десет фута от тях, близо до дупката, която войниците бяха открили.
— Защо оттам?
— По-безопасно е, тай-пан, в случай че предизвикаме сътресение в развалините. Хайде, момчета, помагайте. Но внимавайте!
И те започнаха да разравят и отнасят всичко, което можеше да се премести. Работата беше тежка. Всичко бе мокро и коварно, развалините бяха нестабилни. Някаква мръсна, невъзможна бъркотия от греди, дъски, дюшеме, талпи, бетон, мазилка, съдове, радиоапарати, телевизори, бюра, дрехи. Попаднаха на някакво тяло и работата за момент спря.
— Повикайте лекар! — изкрещя Хукс.
— Жива ли е?
— Може и така да се каже.
Жената беше стара, някога бялата й блуза и черни панталони бяха целите в кал и раздрани, дългата й коса беше сплетена в мизерна плитка. Това беше А По.
— Нечия ама — каза Дънрос.
Горнт се беше втренчил невярващо в дупката, където я бяха открили, миниатюрно пространство всред плътен слой от опасно назъбени парчета армиран бетон.
— Как, по дяволите, оцеляват тия хора?
Лицето на Хукс се разтегна в усмивка, откриваща счупените му мръсни, пожълтели от никотин зъби.
— Джос, мистър Горнт. Докато диша човек, винаги има надежда. Джос — после изрева надолу по склона. — Изпратете носилка насам, Чарли! Веднага!
Тя пристигна бързо. Санитарите отнесоха жената. Работата продължи. Ямата ставаше все по-дълбока. След час на 4–5 фута дълбочина се натъкнаха на тонове стоманени греди.
— Ще трябва да заобиколим — каза Хукс. Търпеливо започнаха наново. На няколко стъпки дълбочина им се изпречи нова преграда.
— Не можем ли да си пробием път с някаква машина?
— О, да, тай-пан, но пламне ли една искра, хвръкваме при ангелите. Хайде, момчета. Оттук. Да опитаме оттук.