— Разбира се. Стига да не е за Куилън.
Искаше да го помоли да приеме Горнт за член на „Търф клъб“ и да му разреши да има собствена ложа. Но не го направи. Разбра, че ще е напразно.
— Каква услуга?
— Нищо. Нищо засега. Аз ще си вървя, Йан.
Кейси се изправи, адски уморена. Коленете й трепереха. Всичко я болеше ужасно. Протегна му ръка. Дънрос я пое и я целуна със същия елегантен жест, който тя помнеше от вечерта на приема. Първата вечер в Дългата галерия, когато се уплаши от ножа, забит в сърцето на портрета. Агонията й изведнъж взе връх и й се прииска да излее във вик омразата си към Хонконг и хората тук, които по някакъв начин бяха причинили смъртта на нейния Линк. Но не го направи.
„По-късно — заповяда си тя, стигнала до предела на силите си. — Не се пречупвай. Не се предавай. Бъди сдържана. Трябва, засега. Линк си отиде завинаги.“
— До скоро, Кейси.
— Довиждане, Йан — отвърна тя и излезе.
Дънрос остана дълго време загледан в затворената врата, после въздъхна и натисна звънеца. След секунда влезе Клаудия.
— Добър вечер, тай-пан — поздрави тя, преизпълнена със сърдечност. — Има няколко спешни телефонни обаждания — най-важното, младият господин Дънкън моли за заем от 1000 ХК долара.
— За какъв дявол са му?
— Изглежда иска да купи диамантен пръстен за една „дама“. Опитах се да изкопча името й, но той не го казва.
„О, Боже, Шийла — помисли си Дънрос, като изведнъж си спомни какво му разказа синът му за своето «момиче». — Шийла Скрагър, медицинската сестра от Англия, с която бяха заедно на почивка в овцевъдната ферма в Австралия.“
— Е, няма да купи кой знае какво за 1000 долара. Кажи му, че трябва да попита мен. Не, чакай! — той помисли малко. — Дай му 1000 долара на дребно — с 3 месечна лихва срещу писмена гаранция, че можеш да ги удържиш от джобните му пари, по 100 долара на месец. Ако се хване, това ще му е за урок. Ако не, аз ще му ги дам, но не преди Великден.
Тя кимна и допълни натъжена:
— Горката мис Кейси. Тя е съсипана…
— Да.
— Ето кой ви е търсил, тай-пан. От Сидни телефонира младият господин Линбар, моля, обадете му се при първа възможност. Мисли, че пак е успял да придума „Уолъра“…
Дънрос я изгледа:
— Дявол да го вземе!
— Мистър Аластър ви поздравява, също баща ви и повечето членове на семейството. Моля, свържете се с мистър Тръслър в Йоханесбург във връзка с тория. Обади се и мисис Гресенхоф — намуси се Клаудия, — за да се сбогува.
— Кога заминава? — попита, макар че много добре знаеше.
— Утре, рано сутринта. Горкият Травкин, ужасно, нали? О, толкова ми е мъчно за него.
— Да.
Травкин почина през нощта. Дънрос го посети няколко пъти в болницата „Матилда“, но треньорът му така и не дойде в съзнание след падането в събота.
— Успяхте ли да откриете някакви близки?
— Не. Никой. Мистър Жак се погрижи за формалностите около погребението.
— Добре. Да. Това е най-малкото, което можем да направим за него.
— Вие ли ще яздите в събота?
— Не знам — Дънрос се поколеба. — Напомни ми да поговоря със съдиите да наречем петата гара на негово име — в знак на благодарност.
— Добре. О, това би било чудесно. Толкова го харесвах, да, би било чудесно.
Дънрос погледна часовника си:
— Дойде ли човекът за следващата ми среща?
— Да.
— Добре — каза тай-панът и лицето му потъмня. Слезе в кабинета си на долния етаж.
— Добър вечер, мистър Чой, какво мога да направя за вас? — вече бе изпратил съболезнованията си за смъртта на Фор Фингър Уу.
Когато вратата зад тях се затвори, Пол Чой потърка несъзнателно ръце.
— Дошъл съм за първата стъпка, сър. Съжалявам, че вчера трябваше да я отложим — но, ъ, восъчните отпечатъци — те съвпадат с една от двете ви останали половин монети, нали?
— Първо искам да попитам кой притежава другата половина сега, след смъртта на Фор Фингър?
— Родът Уу, сър.
— Кой от рода Уу? — попита рязко Дънрос, като се държеше преднамерено грубо. — Монетата се предава от човек на човек. Сега у кого е?
— У мене. Сър — Пол Чой погледна в упор тай-пана, без да се страхува, макар че сърцето му биеше по-бързо от всякога.