„Ето какво сме ние — помисли си Пол Чой и отново бе обзет от страх. — Китайски мафиоти. Не съм ли и аз изцапан с кръв? Не бях ли в лодката с опиума? Какво може да знае Голдтут, което аз да не знам?“
— Можеш да ми имаш пълно доверие, Голдтут — заяви той на брат си, борейки се за своето бъдеще.
— Май нямам голям избор. Аз плувам в непознати води. Всякаква помощ ще ми бъде от полза. А твоят опит би бил много ценен — отвърна му на заваления си английски той, когато стигнаха до последната фаза на преговорите.
— Мисля, че можем да работим заедно.
— Нека бъдем откровени, братко. Двамата с теб сме завършили университет, докато останалите не са. Ние имаме нужда един от друг, за да успеем да модернизираме „Сийбърн Уу“. Аз не бих могъл да се справя сам. Ще имам нужда от значителна помощ — опитът ми на управител на Лодките на удоволствието през всичките тези години едва ли ще ми помогне при ръководството на рода. Все питах баща ни, но… е, ти го познаваше. Божичко, та аз не можех да променя, дори тарифата на някое момиче, без да получа разрешението му. Той пъхаше четирите си пръста навсякъде, на всеки кораб, във всяка сделка.
— Да, но ако сега капитаните му се съгласят с промените, след година ние ще имаме най-добре организираните операции в цял Китай.
— Точно това искам. Точно това.
— Какво ще правим с опиума?
— Родът ни винаги се е занимавал с него.
— Ами оръжията?
— Какви оръжия?
— Чух да се шушука, че Фор Фингър щял да се захване с търговия на оръжие.
— Не знам нищо за никакви оръжия.
— Дай да се отървем от търговията с опиум и хероин. Нека се дължим по-далеч от наркотиците. Не е ли вярно, че баща ни щеше да се съюзи с ония типове, Смайлър Чен и Уайт Паудър Ли?
— Слухове. Ще обмисля предложението ти. Но нека ти кажа, че сега аз съм капитан на флота и главата на „Сийбърн Уу“. Моето решение е окончателно. Ще се съветвам с тебе. Ти ще бъдеш consiglieri с всички произтичащи от това права, но когато аз взема решение, то ще бъде окончателно. Така например, чух за удара, който си направил на борсата без разрешението на баща ни. Страхотен удар наистина, но това повече не трябва да се повтаря — ще се консултираш с мене за всичко и ще ме уведомяваш предварително.
— Добре. Но отсега нататък ще работя и за своя сметка. Напуснах Горнт. Освен това ще продължа всички лични сделки, които съм започнал с Фор Фингър.
— Какви например?
— В петък той ми даде два милиона долара назаем, за да играя на борсата. Бяхме се споразумели за 17.5 от печалбата. Сега искам цялата печалба.
— 50 процента.
— 90. Точно този момент няма какво да ме задържа в Хонконг. Дори да получа само 50 от акциите, ако ги продам — а само аз знам колко са те, между другото, ще спечеля 3 милиона щатски долара.
Попазариха се малко и накрая се споразумяха за 70, като 30-те на Голдтут трябваше да бъдат внесени по сметка в швейцарска банка.
— Бумът на борсата ще продължи вероятно още няколко дни, после ще се оттегля. Когато аз реша, става ли?
— Добре. Печалбарят Чой ти подхожда повече, по-млади братко, отколкото Пол. За мен ще си Печалбаря. Какви други сделки сте имали с Фор Фингър?
— Само още една. Но той ме закле да я пазя в тайна. С кръвна клетва. И аз трябва да зачета желанието му.
Голдтут Уу се съгласи с неохота и сега, докато очакваше отговора на тай-пана за Япония, Пол Чой преливаше от увереност.
„Аз съм богат. Мога да се възползвам от цялата власт на Голдтут, ако се наложи, имам и американски паспорт и заминавам за Хавай. В Япония може и да успея да надхитря Дънрос — не, не да го надхитря, той е прекалено умен, — но там имам по-добри изгледи да докажа — веднъж завинаги, — че моята монета е истинска!“
— Ще ви бъде ли удобно в Япония, тай-пан? — повтори той.
— Разбрах, ме сте направил голям удар на борсата.
Младежът засия, без да подозира накъде бие тай-панът.
— Да, сър, спечелих около 5.5 милиона щатски долара.
Дънрос подсвирна:
— Не е зле — само за няколко седмици, Печалбарю Чой. При 15 процента данък — прибави невинно той.