Двамата мъже въздъхнаха несъзнателно, като гледаха съединената в едно монета, която можеше безвъзвратно да ги обвърже. Дънрос знаеше, че е излишно, но все пак щеше да отиде при специалист. Задържа за секунда двете половинки в ръката си.
„Какво да правя с този дързък млад самохвалко — запита се той. — А, добра идея! Ще го предоставя на Филип Чен!“
— Добре, Печалбарю Чен — започна тай-панът, включвайки го на едно от първите места в личния си списък от подозрителни личности. — Ако половинката ви се окаже истинска, аз съм съгласен да изпълня всичко — с изключение на това, че ще помоля Ландо, на него не може да му се казва. Става ли?
— Благодаря, тай-пан. Няма да съжалявате — изпотил се от напрежение, Печалбарят Чой извади списък с имена. — Това са всички специалисти в Хонконг. Искате ли вие да посочите елин? Аз, ъ, аз вече проверих — те всички работят до седем.
Дънрос леко се усмихна.
— Прекалено сте самоуверен, Печалбарю Чой.
— Само се опитвам да изпреварвам събитията, сър.
Кейси излезе от сградата на „Струан“ и тръгна към чакащия я Ролс-Ройс. Лим веднага й отвори вратата. Тя се отпусна на дебелите възглавници, не чувстваше нищо, не разбираше нищо, освен че е изгаряна от мъка и всеки момент ще се прекърши, и дори не забеляза как Лим намали, за да се влее в натовареното движение на път за ферибота.
Всеки момент щеше да заплаче.
„Толкова време има до излитането — помисли си Кейси. — Багажът ми е събран и изпратен на летището. Освободих стаята си в хотела, платих всички сметки и пак ми остава толкова много време.“
За секунда си помисли да спре колата и да тръгне пеш, но тогава щеше да стане по-лошо, нямаше да има никакво уединение, никаква защита, а се чувстваше толкова нещастна.
„И все пак аз трябва да изляза, трябва да остана сама, трябва. О, Боже, Линк, горкият Линк.“
— Лим — извика импулсивно тя, — карай към Върха.
— Миси?
— Просто се изкачи на Върха, до терасата. Моля те — примоли се тя, като полагаше отчаяни усилия да говори нормално. — Не съм била там. Искам да го видя, преди да тръгна. Моля те.
— Да, миси.
Кейси се отпусна назад и притвори очи, за да спре сълзите, които се лееха беззвучно.
87
Слънцето скоро щеше да залезе.
В двете посоки на моста до Ло Ву, централното селище на границата между колонията и Китай течаха обичайните потоци от хора. Мостът се простираше над едно плитко кално поточе бе дълъг едва 50 ярда. От двата му края имаше постове, имиграционен контрол и митници, а по средата — подвижна бариера. Там стояха двама полицаи от Хонконг и двама войници от КНР. Пресичаха го две жп линии.
Някога между Кантон и Хонконг постоянно се движеха влакове, но сега те спираха от двете страни на моста и пътниците минаваха границата пеш. А влаковете се връщаха по обратния път. Товарните влакове от Китай минаваха без проблем. Повечето пъти.
Стотици местни жители пресичаха ежедневно границата като нещо най-обикновено на път за нивите или работните си места, които от поколения насам бяха разположени от двете й страни. Тези погранични хора бяха жилаво и подозрително племе, което мразеше промените и вмешателството, мразеше униформите и особено полицаите, мразеше и всякакви чужденци. Както всички китайци, те считаха за чужденец всеки, който не беше от тяхното село. За тях границата не съществуваше и никога не можеше да я има.
Мостът при Ло Ву беше едно от най-невралгичните места в цял Китай — наред с другите два гранични пункта. Първият до Мау Кам То, представляваше разнебитено, мостче над същия този поток, който течеше по продължение почти на цялата граница — по него ежедневно прекарваха добитък и товари със зеленчуци. Последният, най-източен пункт се намираше до рибарското селище Тау Кок. Там границата не беше отбелязана, но по взаимно съгласие се приемаше, че минава по средата на единствената улица на селото.
Това бяха допирните точки на Китай със Запада. Навсякъде другаде съществуваха най-щателен контрол и проверка — и от двете страни на границата. Напрежението и поведението на караула обикновено служеше за барометър.
Днес при Ло Ву стражите от страната на КНР бяха неспокойни. Това изнервяше и хонконгските им колеги, които не знаеха какво да очакват — ненадейно затваряне на границата или може би внезапно нападение, като миналата година: колонията беше напълно зависима от капризите на Китай.