— А къде, не знаеш ли?
— Не. Но се предполага, че Уайт Паудър Ли бил един от тях. Имало и някакъв американец. Банастазио. Така се говори.
— Благодаря. И?
— Това е всичко.
— Благодаря, Питър. Приятно пътуване. Слушай, трябва да се обадиш на един човек в полицията в Банкок. Инспектор Самантаджал — кажи му, че аз те пращам.
— Благодаря. Жалко за Линк Бартлет и останалите, а? Божичко, аз също бях поканен на този прием.
— Джос.
— Да. Но това не е голямо утешение за тях, нали? Горките нещастници! До другата седмица.
Армстронг изпрати високия мъж с поглед, после се върна на информацията, облегна се и продължи да чака със свито сърце.
Мислите му неизменно се връщаха към Мери. Снощи пак се скараха неприятно, заради Джон Чен, но повечето заради последните няколко дни, заради Брайън и червената стая. Когато взе тези пари на заем и ги заложи изцяло на Пайлът Фиш, дочака в агония победата му, спечели и върна 40-те хиляди щатски долара обратно в чекмеджето на бюрото си — без да почувства повече нужда да докосне нито цент от тях, с остатъка от печалбата плати дълговете си и й купи билет за вкъщи, а тя снощи му вдигна нов скандал и накрая заяви:
— Ти забрави за годишнината ни! Е, това не е кой знае какво събитие, че да се помни, нали? О, как ненавиждам това проклето място и тия отвратителни Бивши вълци, и всичко останало. Няма да се върна!
Армстронг запали унило цигара — вкусът й беше влажен и кисел. На входа се появи Кейси. Той загаси цигарата си и тръгна да я посрещне, натъжен от унилата й походка.
— Добър вечер — поздрави я той уморено.
— О, здравейте, инспекторе. Как сте?
— Добре. Ще ви изпратя.
— О, много мило.
— Ужасно съжалявам за Бартлет.
— Да. Да, благодаря.
Тръгнаха заедно. Армстронг благоразумно мълчеше. Какво можеше да й каже? Жалко! Тя му харесваше, възхищаваше се на куража, който бе проявила по време на пожара, а после и на склона, който проявяваше и сега, като се стараеше да говори уверено, макар че вътрешно се разкъсваше.
Заминаващите пътници обикновено не минаваха през митница. Офицерът от Емиграционната служба й подпечата паспорта и й го върна с неуместна учтивост:
— Приятно прекарване и заповядайте пак.
Смъртта на Бартлет бе стигнала до заглавията на вестниците като една от 67-те жертви.
Коридорите ги отведоха до чакалнята за ВИП пасажери. Армстронг й отвори вратата. За нейна изненада и негово учудване там завариха Дънрос. Стъклената врата за изход 16 и пистата бе отворена. Зад нея се виждаше „Янки 2“.
— О, здравей, Йан, но аз не исках да ме…
— Налагаше се, Кейси. Съжалявам. Имаме да довършим една работа с тебе, а трябва да посрещна и един самолет. Братовчед ми се връща от Тайван — беше отишъл да огледа местата за фабриките в очакване на твоето одобрение — Дънрос погледна към Армстронг. — Добър вечер, Робърт. Как я караш?
— Както винаги — Армстронг подаде ръка на Кейси и се усмихна уморено. — Ще ви оставя. Приятно пътуване. Веднага щом се качите на борда, ще получите разрешение за излитане.
— Благодаря, инспекторе. Иска ми се… благодаря.
Армстронг кимна на Дънрос и понечи да тръгне.
— Робърт, онази пратка беше ли доставена на Ло Ву?
Престори се на замислен.
— Да, да, предполагам — забеляза облекчението му.
— Благодаря. Можеш ли да ме изчакаш за момент? Бих искал да ми разкажеш.
— Разбира се — отговори Армстронг. — Ще бъда отвън.
Като останаха сами, Дънрос й подаде тънък лист.
— Това е банков чек за 750 000 щатски долара. Бях ти купил акции на „Струан“ на 9.50 и ги продадох на 28.
— Какво?
— Ами, нали бях обещал да купя акции на 9.50. Твоят дял от сделката възлиза на 3/4 милиона долара. „Струан“ спечели милиони. Аз също, както и Филип, и Дайан, бях включил и тях.
Кейси не можа да схване:
— Извинявай, не разбирам.
Той се усмихна и й обясни наново, като добави:
— Има и още един чек — за четвърт милион щатски долара, дела ти в покупката на Универсалните магазини.
Тя ахна:
— Не ти вярвам.
Лицето му се озари от мимолетна усмивка:
— Да. След месец ще получиш още 3/4 милиона. А след два месеца ще можем да ти предоставим още половин милион долара при нужда.