От друга страна пък все пак имаше хълм. Кевин примигна. Въоръжен с обикновен бинокъл, всеки с малко повече ум в главата си би могъл да се настани в основата на помпата и да наблюдава напълно необезпокояван как Кевин Парсън пере мръсното си бельо.
Изведнъж тръпките се появиха отново. Кевин бързо отиде до прозореца и спусна щорите. Обърна се и огледа коридора. Освен кухнята и пералното помещение, на етажа имаше още всекидневна, баня и плъзгащи се стъклени врати, които водеха до малък заден двор, обграден от бяла дървена ограда. Спалните бяха на втория етаж. От този ъгъл можеше да види задния двор през всекидневната. Напълно бе възможно Слейтър да го беше наблюдавал в продължение на месеци!
Не. Това бяха глупости. Слейтър знаеше нещо за него, нещо от миналото му — някой ненормален моторист, когото беше вбесил на магистралата. Може би дори…
Не, в никакъв случай. Ами че той тогава беше още хлапе.
Кевин избърса чело с опакото на ръката си и отиде във всекидневната. Големият кожен диван и разтегателният фотьойл гледаха към четирийсет и два инчовия телевизор с плосък екран. Ами ако Слейтър беше влизал тук?
Той огледа стаята. Всичко си беше на мястото, прахът от холната масичка беше забърсан, килимът — изчистен с прахосмукачката, списанията бяха подредени на стойката до фотьойла. Пълен порядък. Учебникът му „Въведение във философията“ лежеше на кухненската маса. По стените бяха закачени пътнически постери с размери половин на един метър. Общо шестнайсет на брой, включително онези на втория етаж. Истанбул, Париж, Рио, Карибите и още десетина други. Някой непознат би решил, че той работи в пътническа агенция, но за Кевин постерите бяха просто врата към истинския свят, места, които щеше да посети някой ден, за да разшири хоризонта си.
Да увеличи познанието си.
Дори Слейтър да беше влизал тук, това нямаше как да се разбере, без да се вземат отпечатъци. Може би Милтън трябваше да изпрати екип.
Спокойно, момче. Това е просто изолиран инцидент, не е някаква мащабна инвазия. Все още няма нужда да обръщаш къщата с главата надолу.
Той отиде до дивана и после се върна обратно. Взе дистанционното и пусна телевизора. Предпочете да прехвърля каналите на големия екран на сонито, вместо да се спре на някоя определена програма. Телевизорът беше поредният прозорец към живота — чудесен монтаж на света в цялата му красота и грозота. Което нямаше никакво значение; той беше реален.
Продължи бързо да прехвърля каналите. Футбол, готварско предаване, жена, облечена в кафява рокля, която показва как се садят мушката, реклама на „Видал Сасун“, Бъгс Бъни. Спря се на Бъгс. К’во става, докторе? Бъгс Бъни му разкриваше много повече истини за света, отколкото хората от екрана. „Ако стоиш твърде дълго в дупката, тя се превръща в твоя гробница.“ Не беше ли наистина така? Това беше проблемът на Белинда — тя все още се криеше в дупката. Премина на друг канал. Новини…
Новините. Загледа се в ефирните образи, очарован от сюрреалистичните кадри на пушещата кола. Неговата кола.
— Леле — промърмори. — Това съм аз. — Той поклати невярващо глава и разроши косата си. — Наистина съм аз. И успях да оцелея.
Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Онзи щеше пак да се обади. Нали се сещаш, че ще има и следващ път?
Кевин спря телевизора. Един психиатър многознайко веднъж му беше казал, че мозъкът му е необичаен. Резултатите от теста му за интелигентност бяха сред най-високите — никакви проблеми там. Всъщност, ако имаше някакъв проблем — а д-р Суонлист, психиатърът многознайко, определено смиташе, че няма такъв — то той беше, че умът му обработваше информацията със скорост, характерна за годните на растеж. Обикновено с възрастта синаптичната активност се забавя, което обяснява защо възрастните могат да бъдат същинска напаст зад волана. Кевин приемаше света през очите на възрастен с невинността на дете. Което, обяснено със засуканите термини от психоаналитика, всъщност нямаше никаква практическа стойност, колкото и развълнуван да беше д-р Суонлист.
Кевин погледна нагоре към втория етаж. Ами ако Слейтър се беше качвал и там?
Той тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Вляво се намираше голямата спалня, вдясно — стаята за гости, която използваше като свой офис, и баня между тях. Кевин се отправи към стаята за гости, щракна копчето за осветлението и надникна вътре. Бюро с компютър, стол, няколко секции, едната с десетина учебника, а другите претъпкани с над двеста романа. Беше открил магията на литературата още в ранните си тийнейджърски години и точно тя му беше помогнала да се освободи. Нямаше по-добър начин да разбереш живота от това да го изживееш — ако не лично ти, то поне чрез живота на другите. Не четеш ли, все едно си обърнал гръб на най-блестящите умове.