Кевин огледа заглавията на книгите. Кунц, Кинг, Шекспир, Кард, Стивънсън, Пауърс — доста еклектична колекция. При скорошното си възраждане ги беше чел с ненаситна страст. Да се каже, че леля Белинда не одобрява романите, беше все едно да се каже, че океанът е мокър. По същия начин се отнасяше и към учебниците му по философия и теология.
Тук постерите по стените бяха от Етиопия, Египет, Южна Африка и Мароко. Кафяво, кафяво, зелено, кафяво. Това беше.
Затвори вратата и отиде в банята. Нищо. Мъжът в огледалото имаше кестенява коса и сини очи. На слабата светлина изглеждаха сивкави. Имаше нещо привлекателно в него, но общо взето средна хубост. Не от хората, които биват преследвани от психопати. Той изсумтя и забърза към спалнята си.
Леглото му беше оправено, вратите на гардероба затворени, щорите вдигнати. Всичко беше наред. Виждаш ли, само ти се привиждат разни работи.
Кевин въздъхна и свали ризата и панталоните си. Трийсет секунди по-късно вече се беше преоблякъл в бледосиня тениска и дънки. Трябваше да възстанови поне донякъде усещането за нормалност. Той хвърли ризата в кошчето за пране, закачи панталоните си в гардероба и тръгна към вратата.
Погледът му беше привлечен от цветно петно на нощното шкафче. Розово. Иззад нощната лампа се подаваше някаква розова панделка.
Сърцето му реагира преди ума му и се разтупка като полудяло. Той се приближи до шкафчето и се втренчи в розовата панделка за коса. Беше я виждал и преди. Можеше да се закълне, че е виждал тази панделка. Преди много години. Някога Саманта му беше подарила точно такава, и тя отдавна се беше изгубила някъде.
Обърна се. Дали Сам беше чула за инцидента и беше пристигнала от Сакраменто? Наскоро му се беше обадила по телефона, но не беше споменала нищо за идване. За последно беше виждал приятелката си от детинство преди десет години, когато тя замина да учи в колеж, след като навърши осемнайсет. Последните няколко години беше прекарала в Ню Йорк, работейки в службите за сигурност и едва наскоро се беше преместила в Сакраменто като служител в Калифорнийското бюро за разследвания.
Но панделката беше нейна!
— Саманта? — Гласът му отекна в стаята.
Тишина. Разбира се, вече беше огледал стаята. Освен ако…
Грабна панделката, хукна към стълбите и бързо слезе долу.
— Саманта!
Точно двайсет секунди му биха достатъчни да претърси къщата и да отхвърли вероятността отдавнашната му приятелка да го е посетила и да си играе на криеница, както когато бяха деца. Освен ако не беше дошла по-рано, не беше оставила панделката и после не си беше тръгнала с намерението да му се обади по-късно. Възможно ли беше това? При други обстоятелства щеше да е чудесна изненада.
Кевин стоеше озадачен в кухнята. Ако беше оставила панделката, щеше да му остави и съобщение, бележка, все нещо.
Но бележка нямаше. Черният му телефон лежеше на кухненския плот. Получени съобщения: едно голямо червено „0“.
Ами ако Слейтър е оставил панделката? Трябваше да се обади на Милтън. Кевин прокара пръсти през косата си. Милтън щеше да научи повече за панделката, което означаваше, че трябва да му разкаже за Саманта, тоест да разкрие миналото си. А той не можеше да го направи, не и след като толкова дълго се беше крил от него.
Тишината го притискаше.
Погледна към панделката, която стискаше с трепереща ръка и бавно се отпусна върху кухненския ъгъл. Миналото. Преди толкова много време.
Той затвори очи.
Кевин беше на десет години, когато за пръв път видя красивото момиче, което живееше надолу по улицата. Това се случи година преди да се срещнат с момчето, което искаше да ги убие.
Срещата със Сам два дни след рождения му ден беше страхотен подарък. Най-хубавият. Брат му Боб, който всъщност му беше братовчед, му беше подарил йо-йо, което много му хареса, но не толкова, колкото запознанството със Саманта. Естествено, никога нямаше да го признае пред Боб. Всъщност не беше сигурен дали изобщо иска да му каже за Саманта. Това беше неговата тайна. Боб можеше да е с осем години по-голям от Кевин, но беше малко бавен в главата — и никога нямаше да се оправи.