Кевин затаи дъх и хвана пистолета с двете си ръце. Потта лютеше в очите му. Това беше! Не можеше да не е тук. Но стаята беше празна! Къде беше Слейтър?
Нещо се удари във вратата от дясната му страна и Кевин насочи пистолета към нея. Процепът под вратата беше запушен със сив килим, навит на руло.
Туп, туп, туп. Приглушен плач.
Тялото му се вцепени.
— Има ли някой тук? — Той едва успяваше да чуе думите.
— Мо-о-оля ви!
Белинда. Стаята се завъртя. Той се разкрачи и възстанови равновесието си. Отново огледа трескаво стаята. Къде беше Слейтър?
— Мо-о-оля ви, мо-о-о-оля! — Цвъркаше като мишка.
Кевин пристъпи напред. След това още веднъж, насочил пистолета напред.
— Не искам да умра — проплака гласът. — Моля ви, ще направя всичко, което кажете.
— Белинда? — рече Кевин с дрезгав глас.
Звуците секнаха. Настъпи пълна тишина.
Кевин се опитваше да си поеме дъх. Слейтър беше оставил Белинда тук, за да може той да я намери. Искаше Кевин да спаси мама, защото точно това правят малките момчета за майките си. Той я беше изоставил и сега щеше да я спаси, за да изкупи ужасния си грях. Стаята се завъртя пред очите му.
— Кевин? — изскимтя отново гласът. — Кевин?
— Мамо?
Зад гърба му се чу драскане по бетона. Той се обърна, насочил пистолета напред.
От сенките се появи ухилен мъж. Руса коса. Без риза. Бежови панталони. Бели гуменки. Без риза. Татуировка над лявата му гръд — думата мама, написана с черно мастило. В ръката си държи голям сребрист пистолет. Без риза. Голото му тяло изглежда противно на Кевин. Слейтър, в плът.
— Здравей, Кевин — каза той. — Радвам се, че ни намери. — Той пристъпи леко вдясно.
Кевин го проследи с пистолета, притиснал пръст към спусъка. Направи го! Стреляй. Дръпни спусъка.
— Все още няма да стрелям, Кевин. Не и докато не ти кажа как можеш да спасиш мама. Защото се заклевам, че ако ме убиеш сега, с нея е свършено. Искаш ли мама да умре? — Слейтър се ухили и продължи бавно да се движи, без да отпуска ръката си с пистолета. — Ами да, сигурно ти се иска. Напълно разбираемо е.
Удар с юмрук по вратата.
— Кевин! Помогни ми! — извика Белинда с приглушен глас.
— Млъквай, вещице! — извика Слейтър с пламнало лице. После се усмихна. — Кажи й, че това не е истинско, Кевин. Че тъмнината не е тъмна наистина. Кажи й, че ако бъде добро момиче, ще я пуснеш. Нали тя така ти казваше?
— Откъде ме познаваш? — попита Кевин с дрезгав глас.
— Не ме ли позна? — Слейтър посочи челото си с лявата си ръка. — Махнах си татуировката.
Той беше момчето, но Кевин вече знаеше това.
— Но… откъде знаеш за Белинда? Какво правиш тук?
— Все още не схващаш, нали? — Слейтър се приближи до вратата, по която чукаше Белинда. — Четири дни с кристално ясни следи, а ти продължаваш да се държиш толкова глупаво, колкото и изглеждаш. Знаеш ли колко дълго чаках това? А? Колко дълго го планирах? Гениално е. Дори и да си мислиш, че знаеш, всъщност не е така. Никой няма да разбере. Никога. Точно това му е хубавото.
Слейтър се изкикоти. Лицето му се сгърчи.
— Пусни пистолета — каза Кевин. Трябваше да разбере какво има предвид Слейтър. Искаше да го застреля. Искаше да пусне едно парче олово в челото му, но първо искаше да разбере какво има предвид.
— Пусни пистолета.
Слейтър протегна ръка към бравата, натисна я и отвори вратата. Белинда седеше на пода със завързани зад гърба ръце, опряла крак във вратата. Слейтър спокойно опря дулото на пистолета в бялото й, покрусено лице.
— Извинявай, Кевин — каза Слейтър. — Хвърли ми пльокалото или ще застрелям мама.
Какво? Кевин усети как лицето му пламва. Все още можеше да стреля и Слейтър щеше да умре, преди да убие Белинда.
— Пусни го! — каза Слейтър. — Пръстът ми е на спусъка. Застреляш ли ме, пръстът ми ще помръдне и тя е мъртва.
Белинда започна да плаче.
— Кевин… скъпи…
— Сега! Сега, сега, сега!
Кевин бавно отпусна пистолета.
— Знам колко го обичаш, но когато ти казвам да го пуснеш, говоря сериозно. Веднага!