Кевин пусна пистолета и отстъпи назад, обзет от паника.
Слейтър затръшна вратата пред Белинда, пристъпи напред и вдигна пистолета.
— Добро момче. Мама ще се гордее с теб. — Той тикна пистолета на Кевин в колана си, отиде до вратата към стълбището и я затвори.
— Така.
Краката на Белинда отново затропаха по вратата.
— Кевин? Моля те-е-е…
— А-а-а-грх! — изрева Слейтър и изтича до вратата. Изрита я толкова силно, че остави вдлъбнатина в метала. — Млъквай! Само да гъкнеш и ще ти затворя устата завинаги!
Слейтър отстъпи назад, дишайки тежко. Белинда утихна.
— Не ги ли мразиш тия жени, дето не знаят кога да си държат плювалниците затворени? — Слейтър се обърна към него. — Така, докъде бяхме стигнали?
Странно спокойствие обзе Кевин. Все пак щеше да умре тук. Наистина нямаше какво да губи. Извратеното момче беше пораснало и се беше превърнало в жалко чудовище. Слейтър щеше да убие и него, и Белинда, без да изпита и капчица угризение.
— Ти си болен — каза Кевин.
— Ето това е истинска мисъл. Всъщност ти си болният. Те го подозират и повярвай ми, когато свърша тук, няма да имат причина да променят мнението си.
— Грешиш. Ти доказа, че не си нормален. Разкъса този град на парчета и след като отвлече невинна…
— Невинна? Едва ли, но това няма значение. Въпросът е, че ти си я отвлякъл. — Слейтър се ухили до уши.
— Говориш глупости.
— Разбира се, че не. Така ти се струва, защото не мислиш. И двамата знаем, че аз извърших тези гадни неща. Че Слейтър се е обаждал на Кевин, че Слейтър е взривил автобуса, че Слейтър държи старата вещица в бетонена клетка. Проблемът е, че според тях Кевин е Слейтър. Или поне скоро ще стигнат до този извод. Кевин е Слейтър, защото Кевин е луд. — Той се ухили. — Такъв е планът, смотаняк.
Кевин го гледаше вцепенен.
— Това… Това не е възможно.
— Всъщност е. Затова ще се получи. Нали не смяташ, че бих се захванал с нещо невероятно?
— Как може аз да съм ти?
— Множествено личностно разстройство. МЛР. Ти си аз, без да знаеш, че ти си аз.
Кевин поклати глава.
— Нима си толкова глупав да смяташ, че Дженифър…
— Сам го вярва. — Слейтър се приближи до бюрото и докосна черната кутия, която приличаше на телефонен секретар. Той остави пистолета до нея и Кевин се замисли дали не би успял да го грабне, преди да успее да го вдигне, и да стреля. — Тя намери телефона, от който се обаждам, в джоба ти — за повечето съдебни заседатели това е повече от достатъчно. Но те ще открият и друго. Записите, например. Ще докажат, че моят глас всъщност е твоят глас, променен така, че да звучи като ужасния убиец на име Слейтър. — Слейтър се престори на ужасен и потрепери. — О-о-о-о… страшно, не си ли съгласен?
— Има ужасно много пропуски! Никога няма да се измъкнеш!
— Няма никакви пропуски! — озъби му се Слейтър. После отново се ухили. — Освен това вече се измъквам.
Той вдигна една снимка. Беше фотография на Сам, заснета отдалеч с фотоувеличение.
— Наистина е много хубава — каза той, загледан в образа. След това се пресегна и откъсна големия черен чаршаф, който висеше на стената. Зад него, към бетонената стена бяха прикрепени петдесет или шейсет снимки.
Всичките те бяха на Саманта.
Кевин примигна и пристъпи напред. Слейтър вдигна пистолета.
— Назад.
Снимки на Сам на улицата, в Ню Йорк, в Сакраменто, през прозореца, в спалнята й… Кевин усети как го залива топла вълна.
— Какво правиш?
— Някога исках да я убия. — Слейтър бавно се обърна към Кевин и го погледна с хлътналите си очи. — Но ти го знаеш. Искаше я и затова се опита да ме убиеш.
Устните на Слейтър затрепериха и той задиша плитко и учестено.
— Добре, сега аз ще убия нея. И ще покажа на целия свят кой си ти в действителност, защото не си по-добър от мен. Ти си хубавкото съседче, с което обича да си играе. Но дали това те прави по-добър? Не. — Той изкрещя последната дума и Кевин подскочи.
— Остани известно време с мен и ще видим колко си сладък. — Той се наведе напред и смушка Кевин в гърдите с дулото на пистолета. — Някъде дълбоко в себе си ти не си по-различен от мен. Ако ме беше срещнал, преди да срещнеш Саманта, двамата щяхме да стоим пред прозореца й и да облизваме стъклото. Знам го, защото някога бях точно като теб.
— Това ли е проблемът? — попита настоятелно Кевин. — Ревнив ученик се връща, за да заколи съседчето? Толкова си жалък!