Онази нощ имаше пълнолуние и Кевин си беше легнал в седем часа. Винаги си лягаше рано. Някой път дори преди вечеря. Но тази нощ се въртя почти цял час под завивките, без да може да заспи. Реши, че може би е твърде светло заради ярката лунна светлина, която се процеждаше през белите щори. Обичаше да му е тъмно, когато спи. Пълен мрак, за да не може да вижда дори ръката си, когато я приближи на сантиметър от носа си.
Може би ако сложи малко вестници или одеялото си върху прозореца, ще стане достатъчно тъмно.
Той се измъкна от леглото, издърпа сивото вълнено одеяло и го закачи на куките над корниза. Леле, навън беше наистина светло. Погледна към вратата на спалнята си. Майка вече си беше легнала.
Ролетната щора висеше от една монтирана кутия; зацапаното платно покриваше малкия прозорец през по-голямата част от времето. И без това през него се виждаше само задният двор. Кевин спусна одеялото и надигна единия край на щората.
Мътна светлина осветяваше праха в задния двор. Вляво се виждаше кучешката колиба — ясно, сякаш беше ден. Можеше дори да различи всяка отделна дъска от оградата около къщата. Кевин вдигна поглед към небето. Ярката луна, която светеше като крушка, му се усмихна и той й се усмихна в отговор. Леле!
Тъкмо се накани да пусне щората, когато нещо привлече погледа му. На една от дъските на оградата имаше някаква грапавина. Примигна и се взря в нея. Не, не беше грапавина! А…
Кевин пусна рязко щората. Там имаше някой, който го гледаше!
Той изпълзя от леглото си и се притисна до стената. Кой би могъл да го гледа посред нощ? Кой въобще ще иска да го гледа? Беше някакво дете, нали? Някое от съседските момчета или момичета.
Може пък да му се беше сторило, че вижда някого. Изчака няколко минути, достатъчно време, за да може човекът да си тръгне, и после събра смелост да надникне отново.
Този път надигна щората едва-едва. Още беше там! Кевин си мислеше, че сърцето му ще се пръсне от страх, но продължи да гледа. Вече не можеше да го види; щората беше спусната твърде ниско. Определено беше момиче; поне това можеше да разбере. Момиче, може би на неговата възраст, с дълга руса коса и лице, което може би беше красиво, доколкото можеше да прецени, въпреки че не го виждаше в подробности.
Изведнъж тя се скри от погледа му и изчезна.
Кевин не можа да заспи. Следващата нощ не можа да устои и да не погледне отново, но момичето го нямаше. Беше изчезнало завинаги.
Поне така си мислеше.
Три дни по-късно отново лежеше в леглото си и този път беше сигурен, че поне от един час се опитва неуспешно да заспи. Майка го беше накарала да спи много дълго следобед и сега просто не чувстваше умора. Луната вече не светеше толкова ярко, но така или иначе той беше покрил прозореца с одеялото си. След известно време реши, че може да е по-добре, ако пропусне малко светлина. Току-виж успял да прилъже съзнанието си да реши, че вече е настъпило утрото и той е много изморен, защото не е могъл да спи цяла нощ.
Кевин стана, откачи вълненото одеяло и дръпна ръчката за автоматично навиване на щората.
Едно малко, кръгло личице беше залепило нос към стъклото. Той отскочи назад и се претърколи ужасен от леглото. Изправи се на крака. Тя беше там! Тук! До прозореца му! Момичето от онази нощ беше точно тук и го шпионираше!
Кевин едва не изкрещя. Момичето се усмихваше. Вдигна ръка и му махна, сякаш го беше познала и просто беше спряла да го поздрави.
Той погледна към вратата. Надяваше се, че Майка не беше чула нищо. После се обърна отново към момичето до прозореца. Тя му говореше нещо, подтикваше го да направи нещо.
Той можеше само да стои и да я зяпа вцепенен.
Непознатата му даваше знак да отвори прозореца! В никакъв случай! И без това не можеше да го направи; прозорецът беше здраво залостен.
Всъщност тя въобще не изглеждаше страшна. Дори беше доста привлекателна. Лицето й беше красиво, косата й — дълга. Защо толкова се плашеше от нея? Може би не трябваше. Лицето й изглеждаше толкова… мило.
Кевин отново погледна към вратата и после се плъзна обратно към леглото си. Тя отново му махна и този път той й махна в отговор. Тя отново посочи към прозореца, правейки някакви знаци. Той се загледа в ръцете й и изведнъж разбра. Казваше му да отлости прозореца! Погледна към единствения винт, който го придържаше към рамката и за пръв път осъзна, че би могъл да го развие. Трябваше само да намери подходящия инструмент. Една монета, може би. Намираха му се няколко.