Тя се промъкна покрай оградата и притича към другия край на двора, накъдето гледаха прозорците на някогашната й стая. От двора на една от съседните къщи се разнесе лай на куче. Спокойно, Спот, само ще надникна. Също както Слейтър беше надничал някога. Животът й беше направил пълен кръг.
Надникна над оградата. Прозорецът беше тъмен, закрит от същите храсти, през които се беше промъквала като дете. Празна ли е? Не се виждаше никакво куче. Дъската, която някога беше отмествала, за да се промъкне през процепа, сега не помръдваше. Нагоре и през оградата — това беше единственият начин.
Сам се вкопчи в оградата с двете си ръце и я прескочи с лекота. Тялото й беше с конструкция, създадена за физически упражнения — така й беше казал треньорът в университета. Но човек не може да започне да тренира гимнастика на двайсетгодишна възраст и да очаква да се класира за Олимпиадата. Затова тя избра групите по танци.
Тревата беше мокра от скорошното поливане. Сам изтича към прозореца и приклекна край живия плет. Какво търсеше тук? Нова улика. Може би гатанка, надраскана в пръстта. Бележка, залепена върху тухлите.
Плъзна се зад храстите и се облегна на стената. Мухлясалата миризма на пръст изпълни ноздрите й. Колко ли време беше минало от последния път, когато някой беше влизал през прозореца? Тя надигна глава и видя, че прозорецът е не само тъмен, но е и боядисан в черно от вътрешната страна.
Пулсът й се ускори. Нима Слейтър живееше тук? Дали не се беше заселил в някогашната й къща? Не мога да имам теб, затова ще взема къщата ти. Тя се взираше в прозореца, хваната неподготвена. Вътре някой се засмя. Мъж. След това се чу женски смях.
Не, сигурно бяха превърнали стаята й в тъмна стаичка или нещо такова. Маниаци по фотографията. Въздъхна с облекчение и продължи търсенето си. Времето изтичаше.
Тя опипа перваза на прозореца, но там нямаше нищо. Земята под краката й се губеше в мрака, затова коленичи и опипа с ръце. Пръстите й докоснаха няколко камъка — би могъл да напише съобщението си върху камъните. Тя ги поднесе към мъждивата светлина, която идваше от складовете от другата страна на улицата. Нищо. Пусна камъните на земята и се изправи.
Дали не бъркаше за прозореца? Там не можеше да няма съобщение! Циферблатът на часовника й светеше със зеленикава светлина: 7:58. Тя усети как постепенно я обзема паника. Ако бъркаше за прозореца, трябваше да започне отначало — и щеше да изгуби играта.
Може би не трябваше да търси написано послание.
Изпъшка и се върна на поляната. Паниката й нарастваше. Поеми си дълбоко въздух, Сам. Ти си по-умна от него. Трябва да бъдеш. Заради Кевин. Играй играта му; победи го в собствената му игра.
Тя прекоси поляната, без да се притеснява, че ще я видят. Беше облечена с черни панталони и червена блуза, тъмни цветове, които не се виждаха лесно от улицата. Времето изтичаше.
Сам стигна до оградата и погледна към прозореца. Добре, дали не се вижда нещо в храстите? Стрела? Това беше глупав филмов реквизит. Тя проследи очертанията на покрива. Дали не сочеше нанякъде? На втория етаж имаше два прозореца, които заедно с този на първия етаж оформяха нещо като триъгълник. Стрела.
Престани с тия стрели, Сам! Това е нещо, което не можеш да си позволиш да сбъркаш. Не е някаква мистерия от типа на Нанси Дрю. Какво се е променило тук? Какво е било променено, за да ти подскаже нещо? Кое би могло да ти подскаже нещо?
Прозорецът. Прозорецът беше боядисан в черно, защото стаята беше превърната в тъмна стаичка или нещо такова. Значи всъщност вече не беше прозорец. А тъмно парче стъкло. Никаква светлина.
Тук долу е тъмно, Кевин.
Сам извика тихо. Това беше! Без прозорци! Къде е било светло, но вече не е? Къде няма прозорци?
Сам побягна към оградата и се прехвърли през нея, падайки на земята при приземяването си. Възможно ли беше? Как беше успял Слейтър да го направи?
Тя опипа колана си за пистолета. Добре, мисли. Един час. Ако беше права, един час бе повече от достатъчен, за да намери Кевин.
— И как би могъл човек да се отърве от грозната си същност? — попита Дженифър.
— Като я убие. Но за да я убие, той трябва да я вижда. Затова е нужна светлината.
— Значи просто ей така? — Дженифър щракна с пръсти.
— Оказва се, че не. Тя се нуждае от дневната си доза смърт. Всъщност единственият могъщ съюзник на злото е мракът. Това е моята гледна точка. Не ме интересува каква е религията ти или в какво вярваш, дали ходиш на църква всяка неделя или дали се молиш по пет пъти дневно на Бог. Ако прикриваш злата си същност, както правят повечето хора, то тя процъфтява.