Сам плъзна пистолета по бетонния под и Слейтър го грабна. Приближи се до вратата, затвори я и се обърна към тях. Виждайки самодоволната му усмивка, Сам изведнъж си помисли, че беше извършила своего рода самоубийство. Беше влязла доброволно в капана и току-що бе предала пистолета си на звяра.
Ти си родена за това, Сам. Родена за какво? Да умреш.
Тя извърна поглед от него. Не, родена съм заради Кевин. Тя го погледна, без да обръща внимание на Слейтър, който беше застанал зад нея.
— Добре ли си?
Очите на Кевин се стрелнаха над рамото й, след което се впиха в нейните. По лицето му проблясваха потни ручейчета. Бедният, беше ужасен.
— Всъщност не съм.
— Всичко е наред, Кевин. — Тя се усмихна. — Обещавам ти, всичко ще бъде наред.
— Всъщност, Кевин, няма да бъде наред — обади се Слейтър, приближавайки се бързо до нея. Той не беше чудовището, което си беше представяла. Нямаше рога, нито пожълтели зъби, нито белязано лице. Приличаше на атлет с къса руса коса, впити бежови панталони, тяло на гимнастик. Над едното му зърно се забелязваше голяма червена татуировка на сърце. Можеше да го е срещала десетки пъти през годините и нямаше да му обърне внимание. Само очите му го издаваха. Бяха отнесени, светлосиви очи, като на вълк. Ако очите на Кевин я привличаха, тези на Слейтър бяха от типа, който би я отблъснал. Той дори се усмихваше като вълк.
— Не съм сигурен дали си наясно какво имаме тук, но така, както аз виждам нещата, и двамата сте я загазили яко — каза Слейтър. — Кевин се обади три пъти на приятелката си от ФБР и аз просто го оставих да го направи. Защо? Защото знам колко е безнадеждно положението му. Никой не може да му помогне. Нито на теб, скъпа Саманта.
— Ако си искал да убиеш Кевин, досега да си го направил десетки пъти — каза Сам. — Каква игра играеш? Какво се надяваш да постигнеш с всички тези глупости?
— Бих могъл да убия и теб, скъпа моя. Стотици пъти. Но така просто е по-забавно. Всички сме тук заедно като голямо щастливо семейство. Мама е в килера, Кевин най-после се прибра у дома, а сега и малката му приятелка се появи, за да го спаси от лошото момче, което живее надолу по улицата. Почти като едно време. Дори смятаме да позволим на Кевин отново да убие. — Слейтър стисна устни. — Само че този път целта няма да съм аз. Този път ще пусне куршум в твоята глава.
Сам се обърна към Кевин. Той изглеждаше толкова крехък на жълтеникавата светлина. Уплашен. Слейтър щеше да принуди ръката му да я убие. Нея. Вече всичко придоби смисъл, макар тя да не знаеше точно какво има предвид Слейтър.
За нейна голяма изненада Сам не изпитваше страх. Всъщност дори се усещаше изпълнена с увереност. Може би точно така се чувства човек, преди да умре.
— Значи все пак се оказа момчето — обърна се Сам към Кевин. И двамата мъже я гледаха. — Как може такъв едър, силен, красив мъж така да те ревнува, Кевин? Помисли си. Как може такъв могъщ, интелигентен мъж да изпитва такива ненормални чувства към друг мъж? Отговор: Защото под онази голяма червена татуировка и всичките му мускули той е просто една жалка невестулка; той никога не е успял да си намери приятел, камо ли приятелка.
Слейтър я погледна.
— Предвид опасното положение, в което се намираш, ще ти простя отчаяните ти опити да ме обидиш, но според мен ревност не е точната дума, Саманта. Не мога да ревнувам от това парче месо.
Тя бавно извърна глава към него, изпълнена с кураж, без да знае защо.
— Тогава ме извини за неподходящия избор на думи. Ти не си безумно ревнив; ти се наслаждаваш на любовта, която двамата с Кевин винаги сме изпитвали един към друг. И това, че ако те бях хванала да ме следиш и да лижеш прозореца ми, щях да ти тикна тоалетната четка в лицето, не те притеснява, нали?
Устните му бяха свити в тънка права линия. Той примигна. После още веднъж.
— Всъщност аз избрах Кевин — каза Сам. — И Кевин избра мен, и никой от нас не иска да има нищо общо с теб. И ти не можеш да го приемеш. Това те подлудява. Кара те да побесняваш от яд.
Лицето на Слейтър се изкриви.
— А Кевин не побеснява?
Настъпи мълчание. Белинда стоеше в килера. Часовникът на стената показваше 20:35 часа. Трябваше да каже на Дженифър къде се намират. Мобилният й телефон все още се намираше в джоба й и според нея Слейтър не знаеше това. Дали щеше да успее да се обади на Дженифър? Ако успееше да пъхне ръка в джоба си и да натисне бутона за обаждане два пъти, той щеше автоматично да набере последния номер. Дженифър щеше да ги чуе. По пръстите й пробягаха тръпки.