— Наистина ли смяташ, че Кевин е по-различен от мен? — Слейтър размаха разсеяно пистолета. — Наистина ли вярваш, че този дребен смотаняк не иска точно онова, което искам аз? Той ще убие и ще излъже, и ще прекара остатъка от живота си, преструвайки се, че не го е направил, точно както всички останали. И с какво това го прави по-добър от мен? Аз поне не крия какъв съм!
— И какъв си ти, Слейтър? Ти си дяволът. Ти си болестта на този свят. Ти си жлъчка, ти си бълвоч. Хайде, кажи ни. Бъди откровен…
— Млъквай! — изрева Слейтър. — Затваряй си вонящата уста! Този малък нещастник седи всяка неделя на пейката в църквата и се кълне пред Бог, че няма да извършва дребните си грехове, макар че знае много добре, както знам и аз, че ще продължи да го прави. И ние знаем, че е така, защото е давал това обещание хиляди пъти и всеки път го е нарушавал. Той е лъжец. — От устата му пръскаше слюнка. — Това е истината.
— Не, той изобщо не е като теб — каза Сам. — Виждаш ли го? Той е тероризирана жертва, която ти отчаяно се опитваш да смажеш. Виждаш ли себе си? Ти си отвратително чудовище. А аз? Аз не съм нито тероризирана, нито уплашена, защото виждам теб, виждам и него и не намирам нищо общо. Моля те, не бъди такова безгръбначно.
Слейтър я гледаше втренчено, с полуотворена уста, зашеметен. Тя го беше смазала, разкривайки му простата истина, и той започваше да се тормози. Сам пъхна ръка в джоба си и уверено стисна юмруци.
— Къде се раждат такива като теб, Слейтър? Това, което носиш, маска ли е? Изглеждаш толкова нормален, но в мен се таи подозрението, че ако те дръпна за ухото, цялата маска ще падне и тогава…
В стаята прозвуча гръм и Саманта извика. Слейтър беше стрелял. Откъм вратата се разнесе приглушен вой. Белинда. Пулсът на Сам се ускори. Слейтър стоеше, без да мига, насочил пистолета си към пода, откъдето беше отскочил изстреляният куршум.
— Тази дупка, която зее под носа ти, взе да ме дразни — каза той. — Защо не вземеш да я затвориш?
— А ти защо не вземеш да си пробиеш дупка в главата? — попита Сам.
Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
— У теб има повече кураж, отколкото предполагах. Май наистина трябваше да ти разбия прозореца още първата нощ.
— Ти си ненормален.
— Толкова обичам да наранявам малки момичета като теб.
— Повдига ми се от теб!
— Извади ръцете си навън, за да ги виждам.
Беше забелязал. Тя измъкна ръцете си от джобовете и отвърна на погледа му. Никой от тях не отстъпваше.
— Достатъчно! — извика Кевин.
Сам се обърна към него. Кевин погледна намръщено Слейтър, който трепереше с почервеняло лице.
— Винаги съм я обичал! Защо просто не го приемеш? Защо се криеше през всичките тези години? Защо не си намериш някой друг нещастник и не ни оставиш на мира?
— Защото никой друг не ме интересува колкото теб, Кевин. Мразя те повече, отколкото мразя себе си, а това, смотаняко, е доста интересно.
Гласът на Слейтър звучи уверено, но той никога не се е чувствал толкова неспокойно през живота си. Подценил е силата на това момиче. Ако планът му зависи от подчиняването на волята й, то значи го очакват значителни трудности. За щастие Кевин е по-податлив. Той ще натисне спусъка.
Ами тя? С нейния кураж. С непоклатимата й увереност. С арогантността й! Тя наистина обича онзи глупак и се гордее с тази любов. Всъщност всичко в нея е любов и Слейтър я ненавижда заради това. Виждал я е да се усмихва, да разресва косата си, да танцува из стаята си като дете преди двайсет години; виждал я е да обикаля из града, да арестува престъпници в Ню Йорк, като някой супергерой, наблъскан със стероиди. Енергична и щастлива. От това му се гади. Презрението в погледа й не му носи никакво утешение — то е породено от любовта към червея, който стои от дясната й страна. Още една причина да накара Кевин да вкара един куршум в красивото й бяло чело.
Той поглежда към часовника. Деветнайсет минути. Трябва да забрави срока и да го направи още сега. Усеща горчив вкус в устата си. Сладкият вкус на смъртта. Да го направи!
Но Слейтър е търпелив човек, най-добър във всички дисциплини. Той ще почака, защото неговата сила е в чакането.
Играта се движи към последното изпитание. Последната малка изненада.
Слейтър усеща прилив на увереност. Засмива се. Но въобще не му е смешно. Ще му се отново да стреля.